— Може би е изчезнала, защото е искала. Може би е в съучастие с хората, които държат големите пари. А снимката на ухото и видеоклипът са ти изпратени, за да приемем, че тя е мъртва.
— Нямаш никакви основания да твърдиш това.
— Няма значение, ти така или иначе стоиш зад него — каза Марино. — И точно това ни безпокои с Луси.
— И вие двамата цяла нощ се опитвахте да сглобите пъзел от тези подробности? Толкова ли силно искате да се отърва от него?
— Единственото, което искам, е да опиташ да си обективна — увери ме Марино. — Колкото и трудно да е в тази ситуация.
— Винаги правя всичко по силите ми да съм обективна — отговорих спокойно. — Препоръчвам същото на теб и всички останали.
— Знам колко близка си била с Ана, аз също я харесвах. Още когато бяхме в Ричмънд, бях много доволен, че именно тя бе един от малцината, на които се доверяваш и с които прекарваш заедно. — Сякаш Марино ми бе подбирал приятелите. — Но семейството й има тъмно минало и не ми е приятно да ти го напомням — допълни той.
— Домът на семейство Зенър е бил обитаван от нацисти по време на войната. — Знаех точно за какво намеква. — Което прави Ана или членовете на нейното семейство тъмни субекти?
— Ами… русата коса, сините очи. Не може да се отрече, че той се вписва в образа.
— Не говори така, моля те.
— Когато отказваш да погледнеш истината в очите, ти си толкова виновна, колкото кучите синове, които го правят — настоя той. — В пищния замък на Зенърови са живеели нацисти, докато междувременно хиляди хора са били изтезавани и избивани буквално на същата улица, а семейството на Ана не си е помръднало пръста.
— И какво според теб е трябвало да направят?
— Не знам — призна Марино.
— Майка, баща, три дъщери и син?
— Не знам. Но би трябвало да опитат нещо.
— Какво да опитат? Цяло чудо е, че и те не са били избити.
— Аз може би бих предпочел да ме убият, отколкото да се примирявам с положението.
— Да бъдеш държан заложник в собствената си къща от войници, които изнасилват дъщерите ти и Бог само знае какво са правили с малкото момче, това не е точно като да се примиряваш.
Спомних си как Ана ми разказваше ужасната истина, докато около нас свистеше вятър и чупеше сухи клони от дърветата, а аз седях свита на стола-люлка и усещах как страхът ме притиска от всички страни.
Едва можех да дишам, а тя ми разказваше за семейния шлос до Линц, на Дунав, който притежавали от векове. Ден след ден облаците на смъртта, издигащи се над крематориума, почерняли хоризонта над град Маутхаузен, където в една гранитна кариера имало дълбок кратер, край който се трудели хиляди хора — евреи, републиканци от Испания, руснаци, хомосексуалисти.
— Ти нямаш представа как Гюнтер Зенър е натрупал богатството си — чух да казва Марино, а аз наблюдавах ярката слънчева картина навън и в душата ми бе черно, защото си спомних нощите в дома на Ана в Ричмънд по време на един от най-трудните периоди в живота ми. — Истината е, че Гюнтер е бил богат, преди да се залови с банкиране. Той и Ана наследили много пари от баща си, който пуснал нацистите в семейния замък. Зенърови са забогатели с парите на евреите и благодарение на гранитните кариери, една от които в концентрационен лагер, толкова близко до тях, че са дишали дима от пещите му.
— Това са ужасни обвинения — казах аз и продължих да гледам през прозореца.
— Ужасно е онова, за което ти напомня Люк — натърти Марино. — За време, за което не искаш да си спомняш сега, когато нещата са добре. Защо, по дяволите, ти е необходимо нещо да ти припомня за онова време, когато всичко вървеше наопаки и ти обвиняваше себе си и Луси за смъртта на Бентън, или поне така си мислеше? И тя не би искала да й го причиняваш. Не иска ти да настръхваш срещу нея.
— Не съм мислила за тези неща.
От много време не бях се сещала за ранните дни на Луси в Изследователския институт на ФБР в Куантико. Тийнейджърка с проблеми, чиито компютърни умения граничеха с гениалност, тя почти сама създаде CAIN (Криминална мрежа с изкуствен интелект) и се влюби в психопат, който едва не затри всички ни.
Аз й издействах онова стажантско място — признах с горчивина това на Ана, докато седяхме пред камината на изгасено осветление, защото ми беше по-лесно да говоря на тъмно. Аз го направих. Аз, нейната влиятелна, могъща леля.
Но това не донесе какво то очакваше, нали? — каза Ана.