— Защо това е толкова важно за теб? — погледнах го, а той бавно мина покрай италианските ресторанти и барове на Норт Енд, където в този час тротоарите бяха задръстени с хора, макар че имаше отворени само кафенета и сладкарници.
— Знаеш ли, шефе…? Човек стига до момент, когато иска да провери за какво става, това е — каза той. — Като падащо в гората дърво…
Едрото му лице бе замислено и под напичащото през предното стъкло слънце забелязах кафявите петна по загорелите му мускулести ръце, бръчиците по обветрените му бузи, тежките гънки около устните му и бялата му като пясък набола брада. Помнех времето, когато все още имаше коса, когато беше звездата на детективите и винаги идваше на вечеря с пикапа си. С него бяхме заедно от самото начало.
— Не разбрах за дървото и гората…
— Ако дървото падне, ще има ли кой да чуе това? — каза той.
Подскачахме по паветата на тясна уличка, по която едва се провирахме.
В края й видях пристана „Батъри Уорф“ и вътрешния залив, на далечната страна на който се издигаха тухлените сгради на Източен Бостън.
— Ако те разбирам правилно, въпросът е „Ще издаде ли дървото звук, ако няма кой да го чуе?“. Ти винаги вдигаш много шум, Марино, и всички ние добре го чуваме. Не мисля, че има за какво да се притесняваш.
7
Острите североизточни пориви на вятъра тласкаха валове от вълни и където заливът бе плитък, водата бе зелена, а в дълбокото навътре — пастелносиня. От седалката ми отляво на лоцмана на руля — млад мъж с изваяно лице и мастиленочерна коса — наблюдавах чайките да се издигат и спускат над кея, а Марино продължаваше да се държи нелепо.
Агресивен и гръмогласен, сякаш имаше някакъв смисъл да се обявява война на обезопасителния колан с 5-точково закопчаване, чиято голяма ротационна тока по необходимост попада между краката. Неговата жилетка го правеше по-голям от иначе нормалния му ръст от малко над метър и осемдесет и той изглеждаше така, като че ли изпълва половината кабина. Продължи да роптае срещу помощта на боцмана, когото познавахме само като Клети — запознахме се с екипажа само преди няколко минути.
— Мога да го направя сам — грубо каза Марино, но това изобщо не беше вярно.
Той въртеше ремъците из ръцете си и се опитваше да се справи с токата като с китайски пъзел. Щракаше нетърпеливо с нея, въртеше механизма, мъчеше се да вкара насила перата в грешните отвори, а аз се чудех какво точно е казал Брайс, когато преди малко се е обадил на бреговата охрана.
Как ли беше се спрял точно на този кораб?
В типичния случай 10-метров „Дифендър“ с двигател с 800 конски сили и седалки с меко окачване, в които бяхме като пилоти в изтребители, не беше необходим за онова, което ни предстоеше. Повишената маневреност или високата скорост не са нужни, когато не се предвиждат арести или преследвания, но започвах да си спомням откъслечни фрази в описанието по телефона от моя началник на кабинета — мрачни сценарии с разложени човешки останки, миене на палубата с маркуч и необходимост от използване на двоен чувал. Предполагам, според него, би било най-добре да сме на по-голям морски съд със затворена кабина, за да можем да се придвижим на висока скорост от и към пристана.
— Не е лесно — каза боцманът, който най-сетне успя да върже Марино на седалката зад мен.
— Не ми трябва.
— Трябва ви, сър.
— Глупости!
— Съжалявам, но не можем да потеглим, преди всички да са със закопчани колани.
После боцманът провери моя колан, който беше сложен съвсем правилно.
— Май вече сте го правили — досети се той. Имах чувството, че или флиртува, или изпитва облекчение, че не споря с него с аргументи относно протоколите.
— Готова съм — уверих го аз и той седна до червенокосия механик, чието име, мисля, беше Съливан. Тричленният екипаж бе приветлив, дружелюбен и доста впечатляващ с морскосините си униформи, шапки и пламтящо оранжеви жилетки.
Когато около мен е пълно с толкова много млади мъже, които са толкова приятна гледка за окото, това ми напомня, че остарявам, или се правя, че остарявам, или се чувствам като майка — да, „де факто“ майка, — затова се опитах да не гледам рулевия, който приличаше на модел на „Армани“. Той обаче забеляза, че го поглеждам, и ме озари с усмивка, сякаш сме излезли да се забавляваме.
— На път за сектор едно-едно-девет-нула-седем. ЗОЧ-фактор едно-две — съобщи той на командния център оценката на риска „Зелено-оранжево-червено“, която за тази мисия за момента бе ниска.
Видимостта беше добра, вълнението — слабо, а екипажът на борда — с нужната квалификация за транспортирането на експертен патоанатом и дръпнатия й главен следовател до място сред острови и коварни плитчини, където преди няколко часа мъртво тяло и изчезващ вид морска костенурка са били открити заплетени едно към друго с рибарско влакно и закотвени, може би с капан за раци.