Психически разстроен, или може би по-точно е да се каже зъл човек.
Докато търсех в интернет, се вслушвах за нечии дебнещи стъпки, но не чух нищо, затова щракнах с мишката върху файловете и продължих да размишлявам върху все същите подробности, съзнавайки колко безсилна се чувствах и колко много ме нервираше това.
Този път получи каквото искаше.
Не беше нещо, което да не съм виждала досега или с което да не мога да се справя, но ме свари някак неподготвена снощи — една спокойна неделя у дома заедно със съпруга ми Бентън, на фона на тиха музика с разтворен върху кухненския плот МасВоок — в случай че се случеше нещо, за което трябва да науча незабавно. Занимавах се с приготвянето на едно от любимите ми блюда, risotto con spinaci come lo fanno a sondrio, чакайки водата в тигана да заври, докато отпивах от чашата с „Гехаймрат ризлинг". Това ми напомняше за неотдавнашното ни пътуване до Виена и трогателната причина, заради която бяхме там.
Потънала в мисли за хората, които обичах, готвех прекрасно ястие и отпивах прекрасно вино, когато точно в 18:30 източно стандартно време получих имейл с прикачен видеофайл.
Подателят не ми беше познат: BLiDedwood@stealth-mail.com.
Нямаше текстово съобщение, а предметът бе:
НА ВНИМАНИЕТО НА ГЛАВЕН ПАТОАНАТОМ
КЕЙ СКАРПЕТА,
изписано с главни букви в получер шрифт Eurostile.
Първоначално се озадачих от 18-секундното видео без звук, показващо фрагмент от разходка със скутер в непозната за мен част от света. Видеоклипът изглеждаше невинен и не ми подсказа нищо при първото гледане. Бях уверена, че някой ми го е изпратил по погрешка, но записът внезапно свърши и плавно премина в изображение, което шокираше.
Подхванах ново търсене в киберпространството, неспособна да намеря нищо полезно за пахиринозаврите — дебелоноси тревоядни динозаври с бодлив нашийник от костна тъкан и тъп рог, който сигурно бяха използвали, за да разкъсват други животни. Уникални, странно изглеждащи животни, подобни на двутонен късокрак носорог с гротескна костна маска. Това бе моята асоциация, докато разглеждах картината на екрана — земноводно с лице, което бе невъзможно да обикнеш… Ема Шуберт обаче явно го бе харесвала, само че сега 48-годишната палеонтоложка може би бе без ухо или бе мъртва… или и двете.
Анонимният имейл бе изпратен направо тук, в Кеймбриджкия център за криминология (КЦК), който ръководех, с идеята — или поне така ми се струваше — да ми се надсмеят или да ме сплашат. Представих си скутер, подскачащ по речната повърхност, на хиляди мили северозападно оттук в някоя недостъпна част на света.
Разгледах преекспонирания призрачен силует на кърмата…
Кой си ти?
След малко стръмният каменист склон, който сега вече знаех, че е площадката за разкопки на динозаври, известна като Костното находище на Уапити, се размиваше в изображение, което показваше насилие и жестокост.
2
Отрязаното човешко ухо бе ясно различимо, по извития хрущял нямаше косми. Дясно ухо. Светлата кожа бе неоспорима, поне за мен. Вероятно на жена, със сигурност не бе на възрастен мъж или на малко дете, но не беше изключено да е на по-голямо момиче или момче.
Меката част бе промушена веднъж точно в центъра, а окървавеното парче от вестника, на чийто фон бе снимано ухото, лесно се разпознаваше като „Гранд Преридейли хералд трибюн”. Това трябва да е бил местният вестник, който Ема Шуберт е преглеждала, докато е работила в северозападната канадска област Пийс това лято. Не виждах дата, а само част от материал, разказващ как планинските борови бръмбари унищожават дърветата.
Какво искаш от мен?
Аз бях служител на Министерството на отбраната, по-специално на Корпуса на военните медици-експерти (КВМЕ), и макар това да разширяваше юрисдикцията ми до федерално ниво, Канада не беше включена. Ако Ема Шуберт е била убита, не бих могла да се занимавам с този случай, освен ако тялото й не се появи тук, на хиляди километри югоизточно от мястото, където бе изчезнала.
Кой ми го бе изпратил и какво се очакваше от мен? Може би онова, което вече направих снощи след 18:30.
Да уведомя правоохраняващите органи, да се безпокоя, ядосвам и чувствам безполезна.
Биометричната ключалка на съседната врата за компютърната лаборатория щракна и се отключи. Не беше Тоби или някой друг от следователите, а племенницата ми Луси. Бях приятно изненадана. Мислех, че днес няма да идва на работа. Последното, което чух за нея, бе, че отлита с хеликоптера си за Ню Йорк. Напоследък Луси беше доста заета с обзавеждането на провинциалния си дом — така наричаше огромното си имение северозападно оттук, в Линкълн. Летеше често до Тексас и обратно, за да получи пилотски права за двумоторния хеликоптер, който неотдавна й бяха доставили. Беше заета със свои грижи, както тя би казала. Племенницата ми си има своите тайни, винаги бе имала и аз винаги съм знаела, че е така.