— Потегляме!
Двигателят засили бученето си и не след дълго се понесохме с 65 км/час, като скоростта продължи да се увеличава. Високотехнологичният катер буквално режеше водата, сините светлини пулсираха, морската синева от двете страни се завихряше в бяла струя. Гнездото за леката картечница М240 бе празно, не бе предвидено никакво специално оръжие. С изключение на 40-калибрените „Зиг-Зауер“ в страничните кобури на членовете на екипажа, на борда нямаше огнестрелно оръжие, освен ако, разбира се, Марино не беше се качил с пистолет в кобур на глезена.
Погледнах маншетите на панталоните му в каки цвят, но не забелязах следи от скрито оръжие. Продължаваше да се оплаква, загледан в приличащата на хокейна шайба тока, загнездена уютно в чатала му.
— Престани — повиших глас, за да ме чуе, и се извъртях на седалката си, за да мога да говоря с него.
— Но защо трябва това нещо да бъде точно тук?
— Ремъците трябва да бъдат прекарани по начин, ограничаващ твърдите места на тялото.
Звучах като задръстен учен, който прави тъпа игра на думи, но знаех, че симпатичният рулеви, представен ми като Джорджо Лабела (а аз не можех да забравя име, когато то принадлежеше на някой с подобна външност), ме слушаше. Усещах, че големите му тъмни очи ме поглеждат, докато говоря… чувствах погледа му върху тила си като топъл език, който ме докосва точно там.
Не съм изневерявала на съпруга си Бентън Уесли, вярна съм му почти двайсет години. Не се брои, разбира се, фактът, че изневерявах с него, когато той беше женен за друга, защото това не е като да изневерявам на него. Не се брои, че за кратко имах връзка с агент на БАТО, командирован към Интерпол във Франция, когато Бентън беше във федералната програма за защита на свидетели и го смятаха за мъртъв.
Всички връзки преди Бентън или след като бях решила, че вече не е жив, не бяха важни, и аз рядко си спомнях за онези мъже, включително малцината, за които никога нямаше да си призная, понеже последиците щяха да бъдат силно негативни за всички замесени. Така че се държах прилично, но това не означаваше, че съм сляпа. Да съм вярна на брачния договор не означаваше, че през главата ми не могат да минават най-различни мисли или че съм глупава да смятам, че повече не мога. Като изолирана в известен смисъл професионалистка в доминиран от мъже свят, никога не съм страдала от липса на възможности да изневеря, дори сега, когато вече не съм на трийсет и бих могла да бъда нечия… „де факто“ майка.
За младите мъже, които срещах в работата си, вероятно бях зрял плод със сирене, сервиран на фино плато. Червен грозд и смокини с меко „Таледжио“ в чиния, на дъното на която е изрисуван стилен герб или „трофей”, както се изрази Бентън. Началник. Директор. Имах чин на полковник от запаса във ВВС, бях важна за Пентагона. Властта е забранен аперитив, от който мнозина искат да вкусят, ако бъда откровена със себе си, а Бентън твърдеше, че не съм. Трофей… замислих се аз. Не толкова млад трофей, но привлекателен за привлекателни мъже, заради онова, което бях аз.
Изобщо не ставаше дума за начина, по който изглеждам, или за характера ми, макар че можех да бъда дипломатична, дори очарователна, когато се налага — руса, със силни черти и италиански скелет, който продължаваше да ме държи на крака след десетилетия на изпитания и някои разминавания на косъм. Не заслужавах да бъда стройна и атлетична и често се шегувах, че животът, прекаран в дишане на формалин в помещения без прозорци и с огромни хладилници, ме е съхранил добре.
— Не, това наистина го махам — Марино продължи да гледа надолу към масивната пластмасова тока, като че ли е бомба или гигантска пиявица.
— Тазът, ключиците, гръдната кост… Твърдите точки на тялото, способни да издържат хиляди килограми сила. — Звучах сякаш изнасям лекция по анатомия и усетих, че екипажът ме слуша. — Колко рани от обезопасителни колани си виждал? Хиляди… — говорех достатъчно високо, за да надвикам двигателя, и едновременно с това отново проверявах електронната си поща. — Особено когато коланът на пояса обхваща корема, вместо да минава по-отдолу около хълбоците… какво става при удар? Цялата сила бива насочена в меката тъкан и вътрешните органи. Това е причината да слагаме коланите по този начин.
— И в какво се очаква да се блъснем тук? А…? Шибан кит? — възкликна Марино.