— Надявам се да не се случи.
Минахме на скорост през ниско вълнение, покрай дълги пристани и кейове, датиращи от времето на Пол Ривиър[5], а над главите ни с оглушителен рев прелиташе „Боинг 777“ на „Бритиш Еър“, захождащ към „Лоуган“ на изток, където пистите на голямото летище бяха заобиколени от вода, разположени буквално на морското ниво. Вдясно финансовият квартал на Бостън блестеше на фона на модрото небе, а зад нас, над военната корабостроителница в Чарлстън, мемориалът „Бънкър Хил“ изглеждаше като каменна версия на Вашингтон Монумент.
— Да видим… — казах аз на Марино. — Ние сме на… може би половин километър от терминалите.
— Дори по-малко — той най-сетне се укроти, здраво стегнат с ремъците, загледан през опръскания с водни капки плексиглас.
Летището се разпростираше на хиляди декари земя, която изглеждаше като открадната от морето, а остъклената от всички страни контролна кула се поддържаше от две бетонни колони, които ми изглеждаха като кокили. Две пресичащи се писти отиваха дълбоко навътре в залива и каменните им брегове бяха съвсем близо, може би на трийсетина метра отляво на нас.
— Зависи къде е локалната мрежа, разбира се — добавих аз, влязох в настройките на моя айфон и включих безжичната мрежа. — Но аз знам от личен опит, че в самолет съм ползвала безжичната мрежа на „Лоуган“. Тук обаче няма нищо. — Сигналът на „Лоуган“ изчезна. Значи ако някой е изпратил имейла от лодка, тя е била до скалите, непосредствено до пистата.
— Може да е пратен от лодка с рутер — предположи Марино.
— Луси е абсолютно сигурна, че е бил изпратен от айфон. Но той може да е синхронизиран с рутер, за по-лесен достъп до незащитена мрежа — казах аз, докато подминавахме извитата стъклена сграда на федералния съд и обществения паркинг на „Фан Пиър“.
Пак проверих за имейл, но нямаше нищо. Изпратих ново съобщение до Дан Стюард, за да му кажа, че съм на път за местопрестъплението и ще се погрижа за очакваната сложна аутопсия, когато се върна в офиса. „Моля те, потвърди ми дали се налага да ходя в два часа”. Продължавах да се надявам отчаяно присъствието ми да не бъде чак толкова наложително.
Абсурдно бе да бъда призована от адвоката на Чанинг Лот, това бе тормоз и опит за сплашване и унижаване, но аз не можех да го кажа по този начин на Стюард. Никога не бих казала нищо многословно в имейл или в писмена форма, което не ми пречеше да тръпна в очакване на утрешните заглавия:
СПОРЕД ПАТОАНАТОМ ЖЕНАТА НА ЛОТ Е
НАПРАВЕНА НА САПУН
Миналия март, в една късна неделна нощ, Милдред Лот бе изчезнала от семейното имение на брега в Глостър, на петдесетина километра оттук. Записи на инфрачервените охранителни камери я показват да отваря врата и да излиза от къщата в задния двор в почти десет часа вечерта. Разказаха ми, че навън било много тъмно, а тя била по халат и пантофи. Отправила се към морската стена, видимо разговаряйки с някого. Записите показваха, че не се е върнала у дома си, а на следващата сутрин, когато шофьорът й пристигнал, за да я откара на среща, тя нито отворила вратата, нито отговорила на позвъняването му. Той заобиколил отзад и намерил вратата широко отворена, а алармената система — изключена.
Възстановени от полицията изтрити имейли насочваха киберследата към Чанинг Лот, чиято съпруга не беше мой случай. Тялото й не бе намерено и единствената причина да ме призоват днес в съда бе един имейл, за който изобщо не се замислих миналата пролет. Тогава Дан Стюард поиска да разбере какво ще се случи, ако в морето край Глостър е бил изхвърлен труп по онова време на годината — колко дълго ще отнеме разлагането му и какво ще стане с костите.
Отговорих му, че за известно време студената вода в действителност ще консервира тялото, макар рибите и другите морски животни да нанесат някои поражения. Казах, че може да е нужна цяла година за „осапуняването“ — образуването на адипоцера, което се причинява от анаеробната бактериална хидролиза на мастните тъкани. С други думи, казах в официален имейл, че оставеното за дълго време под вода тяло по-скоро се превръща в сапун. Заради този мой коментар адвокатът на Чанинг Лот днес бе поискал да ме види в съда.
— Ако в крайна сметка се наложи да се явя в два часа, вероятно наистина няма да е лошо да си с мен. Съгласна съм — казах на Марино, макар отлично да знаех какво ще се случи: нямаше да мога да се откажа. — Може би и Брайс трябва да дойде. Безпокоя се, че там може да има доста представители на медиите.
— Какъв идиот — промърмори Марино. — Да имаш толкова пари и да пречукаш убиеца.