— Това не е причината да бъда призована.
— Наел някакъв нещастник в интернет, в „Крейгслист” или Бог знае къде, и после се чуди защо са го хванали — мърмореше Марино.
— Исках да изтъкна злоупотребата със съдебната система — започнах да губя търпение аз. — Гаврата с безпристрастността.
Подминахме морската гара и масивната каменна крепост „Форт индипендънс“, защитавала Бостън от британците по време на войната през 1812-та, и завихме в обратна посока от остров Диър Айлънд, където колекторите на завода за обработка на отпадъци приличаха на огромни яйца. Сивата пясъчна брегова линия на Хъл се извиваше по натъпкания с малки лодки залив, а по хълмовете се издигаха грациозни бели вятърни електрогенератори. Казах на Марино да внимава да не му се случи същото, което сполетя мен.
— Това е отрезвяващо напомняне за онова, което може да се случи — уточних аз.
Защитата настояваше да отида в съда, защото Чанинг Лот ме искаше там с явното намерение да ме насили да кажа нещо. Всеки доклад на всеки криминолог преставаше да говори сам за себе си, ако и двете страни не се споразумеят, че криминологът, патоанатомът или техникът по обработката на местопрестъплението не е нужно да се явява лично в съда. Макар да разбирах логиката в решението на Върховния съд, че един документ не може да бъде подложен на кръстосан разпит, а може само човек, онова, което се случи след вземането на това решение, бе, че маса отрудени и недобре платени вещи лица започнаха да бъдат разтакавани насам-натам из съдилищата.
Всеки път, когато създаваме документ, който може да стигне до съда, коя да е от страните може да изиска да се изправим на свидетелската скамейка, та макар и написаните думи да са текстово съобщение след разпознаване на реч или ръкописна бележка върху стикер. В резултат на това някои мои ключови служители започнаха да отбягват определени случаи. Нали ако се „спасят“ от отиване на местопрестъплението, от аутопсия или ако не предложат експертното си мнение или си икономисат изпусната забележка, тогава няма никаква опасност да бъдат призовани. Това бе още една причина да не харесвам идеята на Марино дежурният следовател да се прибере у дома, за да може той, Марино, да преспи в КЦК.
— Ако човек не внимава — казах аз, — може да се озове в положение да няма време за нормалната си работа. Ето, днес ме викат в съда единствено заради имейл, който съм изпратила на Стюард, когато е поискал мнението ми. Мнението ми и — признавам това — невнимателен писмен коментар, и всичко това подлежи на завеждане в съда като веществено доказателство, всеки натиснат клавиш. А ти се чудиш защо не съм активна в „Туитър“ и други подобни. Защото всичко, което може, ще бъде използвано срещу теб!
Това беше, което смятах да му кажа, докато сме на катера на бреговата охрана и екипажът се вслушваше във всяка наша дума. Когато моментът бе подходящ, Марино и аз щяхме да си поговорим за… орнаментирането и другите неща, които се случваха в живота му — неща, явно довели до това да превърне следствения отдел на КЦК в „Мотел 6“, защото не можеше или не искаше да се прибере у дома.
— Наближаваме! — извести ни рулевият Лабела, който следи ехолота и радиообмена между другите кораби.
Водата пред нас се разтваряше във ветрилото, образувано от северния и южния канал с многото острови. Подминахме зелените шамандури, очертаващи коридора, катерът се издигна и спусна, а ускорението ме бе залепило за облегалката на седалката.
— Ще бъде истинска лудница — изпъшка Марино, когато пред нас се появи пожарният катер със светещи червени светлини за екстрена ситуация, а над него кръжеше хеликоптер. — Кой, по дяволите, е уведомил медиите!?
— Скенери — каза Лабела, без да се обърне. — Репортерите подслушват нашите честоти тук, по вода, както го правят на сушата.
Предупреди ни, че намалява скоростта и приближаваме до „Джеймс С. Дамрел“ — 21-метров пожарен катер „Файърсторм” с боядисан без никакво въображение в бяло и червено корпус, агресивно наклонени напред предни прозорци и монтирани на носа и покрива водни оръдия. Заобиколен бе от сив полицейски „Зодиак”, рибарски лодки, частни яхти, висок кораб с прибрани червени платна, от полицаи или любопитни — а може би и едните, и другите — и аз изведнъж изгубих желание да правя онова, което ме очакваше, особено пред публика. Мислех си за унижението да подскачам между вълните като някакъв боклук и всички да ме зяпат.
Боядисан в папагалово зелено танкер за втечнен природен газ, който се движеше с величието на айсберг, заобиколи пулсиращия в червено пожарен катер. Лабела се приближи плътно до него и изключи двигателя на празен ход в мига, в който разпознах морската биоложка от снимката, която Марино ми показа. Памела Куик и половин дузина спасители на морски животни се бяха струпали на долната палуба и платформата за скачане във водата, насочили цялото си внимание към нещо, което приличаше на примитивна кръстоска между земноводно и птица, някаква еволюционна забежка от епохата на динозаврите, когато на земята започнал да се развива животът, какъвто го познаваме днес.