Кожестата костенурка бе дълга към три метра, гърлото й пулсираше недоволно, мощните й предни перки бяха приковани към черните й кожести страни от жълт хамут, който я опасваше като спасителна жилетка. Към задната страна на платформата беше привързан подскачащ във вълните издут чувал с дървена рампа отгоре, който вероятно е бил използван за изтеглянето на чудовищното създание на борда.
— Това е лудост — каза Марино, който гледаше и не вярваше на очите си. — Шибаната му мамица! — възкликна той, а аз станах от седалката.
8
Двигателите боботеха на празен ход, а ние излязохме от кабината под оглушителния тътен на хеликоптер, който бе увиснал толкова ниско над главите ни, че без затруднение разчетох името на ТВ-канала на опашката и дори различих лицето на пилота отдясно. Слънцето изглеждаше особено ярко, небето бе абсолютно безоблачно, но далече на североизток се оформяше вал от буреносни облаци, които напираха насам като огромно стадо овце. С годините буквално физически започнах да усещам падането на барометъра и усилването на вятъра. По-късно днес силно ще захладнее и ще завали.
— Четири… Три…! — Съливан и Клети привързваха фендерите[6] към перилата и крещяха към Лабела, докато той се опитваше да използва бриза, за да се вмъкне ляво на борд.
— Нека аз премина първи, а вие ми подавайте багажа — каза Марино, качи се на борда на пожарния катер и протегна ръка за куфарите с оборудването.
Лабела грижовно сложи ръка на гърба ми и ми напомни да внимавам да не си премажа пръстите между фендерите и перилата, както и да гледам къде стъпвам. Междината между двата морски съда ту се стесняваше, ту разширяваше, а той ми помогна да запазя равновесие, докато прекрачвах едните перила, после другите. Стъпих на борда на пожарния катер и тръгнах към клатещия се от вълнението нос. От отделение на палубата излизаше тежка желязна верига, застлана със сива грапава материя срещу подхлъзване, минаваше между двете боядисани в пожарникарско червено водни оръдия и чезнеше в накъдрената от вълните синя вода.
Марино остави куфарите до алуминиевата стълба, водеща нагоре към кабината на щурвала, откъдето ми махна лейтенант Бъд Клеменс, видимо щастлив да ме види. Той ми направи знак да се кача, докато около катера продължаваха да се трупат зяпачи, като накацали по плажа чайки. Марино се мръщеше недоволно на хеликоптера, който беше на не повече от 150 метра над нас.
— Задник! — Той грубо замаха с ръце, сякаш имаше властта да командва въздушния трафик. — Ей! — изкрещя към катера на бреговата охрана, където Клети трупаше неопренови костюми и друга екипировка в плетен кош за пренасяне. — Не можеш ли да се свържеш с тях по радиото? Кажи им да се махат по дяволите оттук!
— Какво? — изкрещя в отговор Клети.
— Ще изплашат костенурката до смърт, да не говорим, че ще издухат от водата всичко с винта си! — изръмжа Марино. — Толкова са ниско.
Той отвори куфарите, а аз се качих горе, за да поговоря с Клеменс, командира на морския отдел, намиращ се на кея Бъроус, недалече от базата на бреговата охрана и „Ню Ингланд аквариум“. На горната площадка на стълбата втори пожарникар ми подаде ръка и аз най-сетне успях да стъпя стабилно на движещата се под краката ми горна палуба.
— Вълнението ще се засили, опасявам се — каза пожарникарят — здрав мъж с ниско подстригана бяла коса и татуировка на бяла мечка на издутия ляв прасец. — Колкото по-скоро приключим с всичко това, толкова по-добре.
Двамата мъже бяха в летни униформи — с къси карго-панталони и тениски, а портативните им радиостанции бяха закрепени над раменете им. На каишка около шията на Клеменс висеше устройството за дистанционно управление, което приличаше на усложнен вариант на конзола на PlayStation, и с което той можеше от всяко място на борда да управлява четирите проточни турбини, когато работят.
— Аз съм Джак — напомни ми, че вече се познаваме, пожарникарят с татуировката. — „Сладката марита“, траулерът, който изгоря миналата година край Девилс Бек. Беше грозна картина…