— Пластмасови бутилки от почистващи препарати, безалкохолни напитки, белина, стиропор, откъртен от кейовете, фендери… всичко, което не потъва и е евтино, а най-добре безплатно — продължи той. — Но вие сте права, допускането, че става дума за рибар, е съвсем произволно.
— А бе няма нищо общо с риболова — каза Марино.
— Най-вероятно намерението е било да се използва въже с масивна тежест и да се изхвърли завързаният с него труп през борда — съгласи се Клеменс.
— Но ако ще правиш такова нещо, не става всякакъв поплавък — отбеляза Марино, докато двамата с него обличахме предпазните костюми. — Няма начин да използваш голяма жълта шамандура, освен може би ако целта ти е тялото да бъде открито възможно най-бързо.
— Да се надяваме, че е така, защото колкото по-добре е запазено тялото, толкова по-голям шанс има да разберем какво се е случило.
— Да се използва шамандура ли? Съгласен съм. Мисля, че някой е искал тя да бъде намерена — потвърди Джак, пожарникарят. — Срещали сме се на боулинг — каза той на Марино. — Не си безнадежден.
— Не те помня, а щях, ако си добър…
— „Стрелящите по кегли“… нали така?
— Да, това сме ние. О, да… сега си спомних. „Пуцалата“ а?
— Не-е…
— Да, да…
— Може ли да попитам нещо? — обади се Клеменс, докато ме гледаше да си нахлузвам здравите черни ръкавици от нитрил. — Как така се получи, че катерът ми се превърна в място на престъпление?
— Ето я причината — кимнах аз към костенурката, която възнамерявах да обработя като веществено доказателство.
9
Обух калцуни върху ботите си, докато Марино и Джак продължаваха да се задяват.
После си проправих път между оборудването и спасителите по палубата — тя плавно се издигаше и спускаше върху вълните, които се разбиваха по ръба на платформата за гмуркане и стигаха чак до краката ми. Характерният звук на хеликоптерни винтове бе далечен, но непрестанен, и аз започвах да усещам студената вода през защитените мис тайвек боти, докато се приближавах към Памела Куик. Забелязах, че беше напълно погълната от работата си и не бе в никакво настроение да се съобразява с компанията ми.
Беше около 40-годишна, красива… — с широко разположени сиви очи, квадратна брадичка, дълга светлоруса коса, завързана на опашка и прибрана под кепе с козирка. Изненадващо дребна и деликатна за големите същества, с които работата й изискваше да се занимава. Наблюдавах я как запазва равновесие като опитен сърфист по клатещата се платформа, невъзмутимо изпразвайки спринцовка в херметичния съд, в който фабрично е добавен хепарин, за да се предотврати съсирването на взетата за проба кръв.
— Аз съм доктор Скарпета — напомних й аз за краткия ни разговор по телефона по-рано днес. — Трябва ми информация за някои неща, искам да погледна и после обещавам повече да не ви преча.
— Не мога да ви позволя да я прегледате — енергично възрази тя, отношението й е хладно като водата и вятъра около нас. — Вече е достатъчно стресирана и това сега е опасност номер едно: да я стресираме! — Подчерта го, сякаш аз бях причината. — Тези животни не са привикнали да се намират извън вода и още по-малко да бъдат докосвани от хора. Стресът ги убива. Ще ви изпратя отчета си, в който ще намерите отговорите на всички ваши възможни въпроси.
— Разбирам и по-нататък наистина ще съм ви благодарна за копие от отчета ви, но е важно да знам всичко, което можете да ми кажете сега, в този момент.
Тя извади иглата от гумената тапа и каза:
— Температурата на водата е 10–11 градуса по Целзий, а на въздуха — 14 градуса.
— А какво можете да ми кажете за нея? — не можех да си позволя да не бъда настоятелна.
— За нея? — погледна ме тя, сякаш току-що я бях обидила. — Какво ви засяга това?
— В момента всичко наоколо ме засяга. А тя може да е част от престъпление.
— Това е една критично застрашена костенурка, която едва не е загинала вследствие на действията на безжалостни небрежни човешки същества.
— А аз не съм едно от тези безжалостни небрежни човешки същества. — Разбирах враждебността й. — И искам, също толкова, колкото го искате и вие, тя да продължи безметежното си съществуване. — Тя ме погледна отдолу-нагоре едновременно гневно и снизходително. — Да го направим — предложих й аз. — Кажете ми какво знаете…
Не ми отговори и аз продължих:
— Не съм аз тази, която губи времето ни.
— Сърдечен ритъм 36, честота на дишането 2. И двете са снети с Доплер — каза най-сетне тя. — Клоакната температура е 23 по Целзий. — Тя започна да отмерва капки кръв в бяла пластмасова касета на клиничен анализатор за полева работа.