— Не ми се вярва да се е оплела в открития океан. — Огледах хоризонта, където външният залив е отделен от Атлантическия океан със сто километра пристани, полуострови и острови. — Твърде далече е оттук.
— В никакъв случай — съгласи се тя. — По моя преценка става дума за часове, дори не ден, ако се съди по раните и общото й добро състояние. Защото общо взето на нея й няма нищо, което солената вода да не може да излекува. Няколко ожулвания на тази перка и едно на дорсалната глава, както можете сама да видите. И не се заблуждавайте с розовото петно. — Тя потупа с латексовата си ръкавица горната част на петнистата глава. — Всяка кожеста костенурка има уникален белег — обясни ми тя. — В действителност можем да ги идентифицираме по петното на главата. Не е известно защо изобщо го има, но може да се окаже някакъв сетивен орган, способен да различава светлина или да помага на животното да определя мястото си в океана.
— Може ли да погледна раните й? И след това обещавам да ви се махна от главата.
Тя дръпна мокрия чаршаф от шията и аз подуших отблизо прясната миризма на риба. Доближих глава на сантиметри от пристегнатата й лява перка, дълга поне метър и осемдесет. После усетих силната амониева миризма на урина.
— Това е хубаво — явно тя също я бе усетила. — Колкото е по-жизнена и активна, толкова по-добре. Искаме всичко да й е наред. Както казах, няма й нищо сериозно. Най-сериозното е ето това — раковина, вдълбала се в това удебеление. Готвех се да я извадя.
Тя ми показа парче от нещо, което изглеждаше като бяла мидена черупка или бяло стъкло. Смяташе, че се бе забило в черупката, близо до шията, където дебелата кожа бе възпалена и ожулена.
— Мислите, че се е ударила в нещо, на което е имало черупки? — досетих се аз.
— Мисля, че я е ударило нещо с черупки на него — натърти тя и макар да не бях сигурна дали да се съглася с нея, забелязах разпръснати подобни на миди полипи, колонизирали гумената външна кожа по черупката на костенурката. — Била е оплетена във въжето и е влачила цялата тежест на него, когато я е обърсал външният борд на лодка или се е ударила в маркираща шамандура, в забита в дъното носеща колона, подводна скала или нещо подобно. Във всеки случай нещо, на което са били закрепени тези полипи. Би трябвало да събера всичко това и да го съхраня във формалин.
— По-добре да го направя аз.
Това не й допадна и се готвеше да ми възрази.
— Наистина — спрях я аз.
Дадох знак на Марино да ми донесе куфара за обработка — „Пеликан 1620“ — уточних, за да не сбърка, след което уверих Памела, че ще събера вещественото доказателство по начин, който няма да навреди на костенурката, при това възможно най-бързо. Разпечатих пакет с форцепс за еднократна употреба и се изненадах от гладката прохладна кожа на черупката. Усетих я като излъскан от водата камък или докосване до мазна гладка кожа.
Плътната материя на перката бе нещо, което докосвах за първи път, подобно на балистичен желатин. Наведох се по-наблизо с увеличителните очила — две акрилни лещи с увеличение 3,5 пъти, поставени на лека рамка — с цел ръцете ми да са свободни. Усещах напрежението и борбата, чувах мощните вдишвания и издишвания, съзнавайки силата в перките, които, ако се освободят, можеха да ме пометат. Челюстите изглеждаха напълно способни да строшат или ампутират крайник, попаднал между тях.
Под увеличението на лещите изпъкналата бяла черупка изглеждаше перлена, с форма на мида и с тъмен мускулест ствол, който аз внимателно подхванах с форцепса, докато леко се опирах с дясната ръка върху гигантската глава на костенурката. Беше хладна и гладка като вкаменелост и бавно и тежко се размърда. През цялото време не изпусках от очи челюстите й, чувах струята на вдишването и усещах опряна в бедрото ми меката кожа на шията в областта с розовото петно. Животното поемаше въздух и мощно простенваше, последвано от ниско изръмжаване.
— Хайде сега, не се дръж като дръпната старица — казах й аз. — Никой няма да ти стори нищо лошо… а след малко ще си на свобода.
Внимавах да не счупя или повредя забитата черупка, докато бавно я вадех от грубата кожа. След като я освободих и издърпах встрани, Памела Куик можеше да се погрижи за раната. Не мислех, че костенурката е била ударена от нещо, покрито с черупки, или е била промушена от остро като стъкло парче. Памела проми плитката рана, а аз разгледах черупката върху дланта си. Сега забелязах на нея следи от някакво… вещество, което изглеждаше като светложълта боя в частта, най-отдалечена от мускулестия ствол — едва забележимо мазване по счупения край на черупката.