Марино погледна назад към Памела Куик, докато сваляхме ръкавиците, калцуните, тайвековите комбинезони и ги напъхахме в чувал за опасни биологични отпадъци.
— Някои от тези приятели на животните са си такива — каза той. — Фанатици. Сертифицирани психопати, които ще те залеят с червена боя или ще те пребият на улицата, защото си сложил кожена яка или си обул обувки от змийска кожа. Аз имам чифт ботуши от кожа на гърмяща змия и как мислиш, какво чувам зад гърба си, когато изляза с тях? — Той подаде куфарчетата над перилата на Лабела, докато двата катера се приближаваха и раздалечаваха като акордеон. — Ботуши от щавена кожа на гърмяща змия, купени от eBay и правени по поръчка — продължи да мърмори той.
— Звучи отвратително… — Аз прехвърлих крак през перилата и Лабела ми подаде ръка.
— Добре де, няма да ги нося в шибания Конкорд, Линкълн или Торовил, където те тикват в затвора, защото си отсякъл някое проклето дърво — добави Марино запъхтян.
10
Сирената прозвуча три пъти, пожарният катер се изтегли на заден ход от мястото, където е бил на котва, завъртя се около кърмата и се насочи напред към белия фар, стърчащ на хоризонта. Водните турбини разпениха водата, а пожарникарите изнесоха кожестата костенурка и спасителите й към открития океан, оставяйки ни да се погрижим за останалото.
Огледах тежките плавни вълни под слънчевата светлина, търсейки с поглед някакви признаци, че зрителите и телевизионните екипи ще се заинтригуват от освобождаването на костенурката. Задачата, която ми предстоеше, бе деликатна. Не ми се искаше медии и любопитни хора да се навъртат наоколо. Искаше ми се всички да се махнат оттук, а тялото да бъде извадено дискретно. Заедно с това исках голямата стара костенурка да бъде опазена, което ме караше да съм гневна заради човешкия егоизъм и невежество.
Оставете я на мира, за Бога, мислех си аз и в гърлото ми се надигна буца само като си представих всички злощастни събития, които биха могли да се случат на едно вече почти изчезнало от лицето на земята създание, живеещо само за да се храни, плува и размножава. Чувала бях и знаех истории за приближаващи се твърде близо до китове и други морски гиганти кораби, за да ги снимат, докоснат и нахранят, но вместо това, без да искат ги нараняваха или убиваха. Затова гледах с изумление и възмущение как катерът бе следван от всевъзможни насъбрали се около нас морски съдове, заедно с хеликоптера високо в небето.
— Е, поне няма да ни досаждат тук — обади се Лабела.
Той бе коленичил до носилката и проверяваше всевъзможните ремъци, за да се увери, че всичко работи както трябва, защото най-малко от всичко бихме искали тялото да се преобърне и цопне обратно във водата, докато се опитваме да го вдигнем на борда.
— Което ми подсказва, че нямат представа за какво сме дошли — допълни той.
— Онези може и да не знаят, но какво ще кажеш за този? — и аз погледнах към белия хеликоптер с два винта, увиснал на около триста метра точно над нас. — Той не бърза да се маха.
— Не е новинарски… — вгледа се той. — Не е медицински… не е на бостънската или щатска полиция… не е и на МНС. Може да е „Сикорски“… голям е, но със сигурност не е от нашите, така че трябва да е частен. Подозирам, че е на някой, който е прелитал оттук и е полюбопитствал какво се случва.
— Има монтирана камера. — Нещо не ми даваше мира, докато гледах блестящата бяла машина, неподвижна като скала, с насочен към нас нос и отразяващо се в предното й стъкло слънце.
— Камерата може да е телевизионна… но може да е и инфрачервена — каза Лабела. — Не мога да различа добре оттук.
Единственият частен пилот, който можеше да има монтирана на хеликоптера си термокамера за наблюдение, бе племенницата ми Луси, но аз не споменах за тази възможност. Безпокоеше ме фактът, че още не бях видяла новата й машина — двумоторен „Бел“. Знаех само, че й бе доставен преди по-малко от месец. Но Луси не би избрала бял хеликоптер, успокоих се аз. Черен или сив, но не и бял на червени и сини ивици по опашната стрела… На всичкото отгоре не разпознавах идентификационния номер на този. Питах се дали Марино е виждал новия й хеликоптер… Той беше зает със Съливан и не обръщаше внимание на онова, което пърпореше над главите ни.
— Ами… това е отвратително и не следва да бъде допускано… — Гледах как надуваемите лодки се устремяваха след пожарния катер. — Хората нямат нито уважение, нито здрав разум. Ако някой от онези проклети идиоти прегази костенурката след всичко, което е преживяла…
— Противозаконно е да се ловят, измъчват или нараняват морски костенурки — надигна се Лабела с преметнат през ръката неопренов костюм. — Глобата би трябвало да е сто хиляди долара.