— Сега искам да остана сама, ако може — казах аз на Лабела, — след което можеш да дойдеш тук и да подкараш катера.
Той излезе от кабината обратно на палубата в компанията на Клети, Съливан и Марино, а аз бързо събух карго-панталона и съблякох ризата, после облякох мекото термобельо. Неопреновият костюм беше с предно влизане, така че първо вкарах босите си крака в маншетите при глезените и вдигнах нагоре крачолите. Мушнах ръце в ръкавите, вкарах ги през маншетите, после проврях глава през уплътнението на шията и накрая вдигнах дългия метален цип отпред.
Излязох от кабината, а Лабела влезе, за да запали двигателя. Вдигнах поглед към големия бял хеликоптер, който все така висеше над нас и пърпореше.
— Не ми харесва — казах сякаш на себе си. — Силно се надявам никой да не снима. — Отново се сетих за Луси, но нямаше начин да е тя.
Несъмнено бе някъде в Пенсилвания и вгорчаваше живота на едрите непослушни свиневъди. Поисках от Клети и Съливан гортексови неопренови чорапи и ботуши, ръкавици за работа в студена вода, леководолазен нож, водолазно боне и маска. Сложих си леката спасителна жилетка с катарама за бързо освобождаване на ремъците, разтегнах уплътнението на шията ми, за да изкарам през процепа излишния въздух от неопрена — наричат го „оригване“ — за да не се образуват около краката ми въздушни джобове, които биха могли да ме преобърнат с главата надолу под водата. Лабела внимателно приближи катера до подскачащия жълт фендер, изгаси двигателя и остави инерцията да скъси до минимум разстоянието. Марино протегна куката с дългата алуминиева дръжка, потопи върха й и я омота около найлоновото въже, преди да успея да го спра.
— Не, не, не! — извиках. — Не го придърпвай. Няма да го вдигнем по този начин. Не и от катера.
— Не искаш ли да го хвана с куката? Това е много по-лесно и безопасно, отколкото да скачаш във водата. Може би изобщо няма да се наложи да го правиш.
— Не — повторих аз. — Трябва да разбера с какво имаме работа тук. Тялото не бива да се премества, докато не видя с очите си.
— Окей… както кажеш — и той освободи въжето.
— Искаме да сме сигурни, че нищо няма да влезе в контакт с трупа. — Плюх в маската, за да не се замъгли стъклото, а той прибра куката в калъфа й. — Каквито и да са пораженията, няма да са предизвикани от нас.
Клети прикрепи въже към скобата за спасяване на гърба на неопреновия костюм, между плещите ми, за да бъда свързана с катера, а аз свалих маската върху очите и носа си и започнах да слизам по металната стълба, усещайки с ходилата на неопреновите си ботуши металните стъпенки. Когато нивото на водата достигна до ханша ми, се оттласнах от кърмата на катера, неопренът ме обгърна плътно като вакуумирана опаковка и аз започнах да плувам към жълтия фендер.
Хванах въжето, спасителната жилетка ме държеше на повърхността. Потопих маската си в студената солена вода и се изненадах от това, което видях точно под краката си. Мъртвата жена все още имаше дрехи по тялото си. Стоеше вертикално, ръцете и дългата й коса се издигаха нагоре, разперени и движещи се като живи, а тя леко се накланяше и завърташе по посока на слабото течение. Показах се на повърхността, за да си поема въздух, и отново се гмурнах. Начинът, по който бе оплетена във въжето, ми изглеждаше едновременно абсурден и зловещ.
През шията й имаше примка, завързана за жълтия фендер на повърхността, а втора примка през глезените й бе опъната и отиваше право надолу в тъмнината, явно прикрепена към нещо тежко. Дали това бе „инструмент“ за изтезания, който създава силно дърпане, опъване и дислокация на шията и ставите — това буквално би могло да разкъса жертвата… Или целта е била друга? Започнах да си мисля, че е второто: вързана е по този начин заради нас. Отново погледнах нагоре към хеликоптера, после си поех въздух и се потопих под вълните.
Слънчевите лъчи проникваха тук филтрирани, а водата изглеждаше зелена и чиста. Тук-там имаше по-тъмни сенки в синьо, които се сгъстяваха до черно. Нямах представа колко дълбок бе заливът тук, но към каквото и да бе вързано въжето през глезените й, тежестта най-вероятно не стигаше до дъното, което сигурно бе на десетина метра под повърхността. Въжето бе опънато право надолу, което подсказваше за голяма тежест. Показах лицето си над водата. Поех си дълбоко въздух и дадох знак на Марино да има готовност с куката.