— Нищо не мога да направя с нея оттук — извиках аз. — Ще трябва някак да качим всичко на борда, без да причиним големи поражения.
— Всичко? — повтори Марино. — Да вземем само тялото и въжето към шамандурата. Не става ли?
— Не — отговорих аз. — Трябва да я издърпаме с всичко накуп до борда, за да можем да я освободим, без да загубим нищо, и да я сложим в коша.
Лежах на повърхността в плътната прегръдка на неопрена и усещах студа на водата през него.
— Проблемът ще е с отрязването на въжето през глезените й — обясних аз. — Не искам да губя капана за раци, към който е закотвена, или каквото и да е то.
Исках го. Не можех да допусна да потъне на дъното на залива. Ще спася всички проклети веществени доказателства, независимо дали ставаше дума за полипи, раковини, капани, сандъци, контейнери или бетонни блокове. Попитах колко е дълбоко и Лабела ми каза, че е около дванайсет и половина метра. Усетих почти болезнено пърпоренето на хеликоптера в небето. Някой наблюдаваше всичките ни действия и вероятно ги заснемаше, дявол да го вземе.
— Тогава въжето до капана за раци не може да е много дълго. — Изплюх водата от устата си; вълните се плискаха по шията и над брадичката ми. — То я дърпа надолу, а друго въже я дърпа нагоре.
— Какво друго въже? — изкрещя Марино. — Не е ли само едно въже?
— Тук има две въжета, които я разпъват в двете вертикални посоки — казах аз. — Онова към фендера е отделно.
— Искате да кажете, че е оплетена в нещо друго? — озадачи се Клети.
— Не, искам да кажа, че е завързана към две въжета — бавно и на висок глас повторих аз. — Едно през шията, което е завързано към фендера, и друго — през глезените, което води надолу към някаква закотвяща тежест, капан за раци или каквото и да е — обясних и продължих да плюя вода.
Жилетката ме държеше на повърхността като коркова тапа, но вълнението се засилваше. Трябваше да се боря с течението, за да не ме отнесе встрани от катера.
— Значи, ако дръпнеш твърде силно, главата й може да се откъсне — каза Марино с обичайната си тактичност.
— Ще се разпадне, ако не сме много, ама много внимателни — отговорих му аз. За себе си вече бях сигурна, че някой бе използвал напълно съзнателно тази схема.
Няма съмнение, че всичко бе добре обмислено. Искал е да бъде намерена и е заложил за някого като мен капан, когато тялото се разкъса като „ядец“. Не можех да си представя никаква друга причина трупът да бъде овързан по този начин и в съзнанието ми изникна картина, в която аз дърпам силно въжето към фендера — точно както Марино се готвеше да направи с куката преди малко — и я обезглавявам. Така щяхме да спасим в най-добрия случай само главата й, но и това не беше сигурно.
Щеше да се наложи да извикаме професионални леководолази или щяхме сами да опитаме да претърсим дъното на залива и да се задоволим с малко, а може би с нищо, докато останките й не изплуват на повърхността и не бъдат изхвърлени от вълните на брега.
Най-вероятно тя никога нямаше да бъде намерена. Можех само да си представя как този недопустим сценарий се развива в съда, особено ако сме били заснети от телевизионен екип в хеликоптер. Сценарий, който… просто беше немислим!
Съдебните заседатели щяха да бъдат отвратени, сякаш случилото се бе резултат от безчувствена небрежност или пълна некомпетентност от наша страна. Не бях сигурна дали изобщо някой би разбрал, че човек с дяволска изобретателност се е погрижил мъртвата жена никога да не бъде извадена цяла. Коварният убиец е искал добре да разгледаме творението му, преди то да изчезне от погледите ни, и може би е целял никога да не разберем коя е тя. Точно това ще се случи, ако не успеем да извадим внимателно трупа от водата.
Но как да постъпя? Мислите ми преминаваха през рояк от възможности, но в действителност имаше една-единствена, макар че каквото и да предприемехме, гаранцията за успех бе изключена. Трябваше да сме търпеливи и внимателни, както и да се надяваме на късмет.
— Защо не прережем въжето около шията й? — предложи Клети, а аз забелязах, че всички бяха в бял тайвек, което сигурно представляваше странна гледка от въздуха. — Да я освободим от фендера, така че нищо да не я опъва през шията… — обясни той.
— Не мога — отговорих му аз. — Не мога да гарантирам, че ще я удържа да не потъне. Страх ме е, че тежестта през краката й ще я изтръгне от ръцете ми и така ще я загубим. Трябва да направим нещо, което да освободи въжето през врата — казах това на Марино и се опитах с всички сили да се противопоставя на течението. — Двамата с теб ще трябва леко да я изтеглим на борда, като действаме синхронно, с надежда да не се разпадне. Аз ще я докарам достатъчно близо, за да можеш да хванеш въжето с куката, но не го дърпай. Идеята е да дърпаш мен, а не нея, а аз ще я избутам, плавайки редом с нея, като ще имам грижата въжето през шията й да не е опънато. Приготви и спусни коша, после леко ме придърпай… мен, не нея! — повторих аз и усетих опъването на въжето зад плещите си.