— Дръжте всичко здраво! — извадих ножа за гмуркане от гумената ножница, пристегната над левия ми глезен. — Освобождавам я… първо въжето към фендера, после другото. Сега…! — Срязах двете въжета на по трийсетина сантиметра над възлите на шията и глезените и дръпнах ципа, за да я скрия в двойния чувал. — Отбележете, че въжето на фендера е било през шията, а това към капана за раци през глезените — извиках аз и проследих с поглед изтеглянето нагоре на зловещия товар. — Трябва да надпишем срязаните краища. — Заобиколих с плуване към кърмата на катера. — Някой от вас да го направи, а освен това искам да бъдат записани и джипиес координатите.
Качих се по спуснатата през борда стълба на палубата при коша, сложен върху пластмасово фолио, редом с големия жълт, подобен на салам, фендер и прерязаното му жълто въже, което някой вече бе успял грижливо да навие. Свалих маската, качулката и ръкавиците, докато Марино издърпа второто жълто въже. Под водата постепенно се оформи сребриста квадратна форма, която ставаше все по-голяма. Тя излезе на повърхността и през телената мрежа на стените на някакъв кафез започна да изтича вода. До заключената с вертикално резе врата се виждаше преплетено с влакно за въдица „манилско“ въже. Вратата бе деформирана и промушена със счупен бамбуков прът.
— Няма ли някой да ми помогне? — обади се Марино и Клети и Съливан изтичаха към него, за да доизтеглят кафеза от здрава тел с голям диаметър. Изглеждаше доста нов, на дъното му имаше тава, отрупана с пълни с нещо торби в зелено и черно.
— Какво е това, мамка му…? — изпъшка Марино, докато тримата оставиха на палубата нещо, приличащо на сгъваема кучешка колиба, омотана с въдичарско влакно. — Пълнеж за котешка тоалетна…? — невярвайки на очите си, добави след малко той.
— „Най-добрият на света пълнеж за котешка тоалетна“ — прочете той надписа върху чантите в маскировъчен десен. — Пет петнайсеткилограмови торби с шибани гранули? Това да не е гавра на някой психопат?
— Не знам какво би трябвало да е това. — Спомних си какво ми каза Луси рано сутринта. Това сега ми изглеждаше като епизод от минал живот. „Хитър човек, който е умен за някои неща, но е прекалено самодоволен, за да осъзнае колко много не знае.“
— Може да е използвал каквото е имал под ръка, за да я закотви — подсказа Лабела. — Някой с домашни любимци? Когато не си вадиш хляба с риболов, да намериш капан за раци не е толкова лесно.
— Да, едва ли ги има навсякъде. — Вгледах се в кафеза. — Много късмет ще ни трябва, за да открием откъде са купени, ако онзи, дето го е направил, не е оставил и етикета с цената, за да ни помогне. Мисля, че той изобщо не е допускал, че ще стигнем чак дотук. Не съм много сигурна, че от нас се е очаквало да открием това или каквото и да било друго.
— Едва ли — съгласи се Марино. — Шибано чудо е, че тя не се разпадна във водата, а точно това щеше да се случи, ако беше слязъл да я извади друг, а не ти. И ако не беше направила точно каквото направи.
Погледнах към увисналия над нас хеликоптер и в същия този момент голямата бяла птица се насочи на запад, в посока към Бостън. Гледах я как се смалява на хоризонта, докато шумът заглъхна. Исках да видя дали ще заходи към летище „Лоуган“, но това не стана — продължи към града, прелетя над река Чарлз се скри от погледа ми.
— А какво можем да кажем за останалото? — посочих аз плетеницата от въдичарско влакно, тежестите и кукичките, всички ръждясали. — Дали това са част от същите такъми, в които се бе заплела костенурката?
— Прилича. Търговски риболов — каза Марино.
Обясни ни, че това се прави с дълго хоризонтално прокарано влакно, свързано през шарнирни макари към вертикални влакна, подготвени за улов на скумрия, което в действителност зависи от извивката на кукичките. Бамбуковият прът е за обозначаване на района.
— Виждаш ли желязната тежест в края? — продължи той. — Това е държало всичко вертикално във водата, а може би е имало още свързани заедно поплавъци, както и флаг.
Всичко изглеждаше старо, можеше да е довлечено тук Бог знае откъде. Според него костенурката се бе натъкнала на въдиците, оплела се във влакното и повлачила със себе си всичко до момента, в който се бе заплела във въжето на фендера.
— А е възможно да се е насочвала към повърхността, за да си поеме въздух, когато кафезът и тялото са били хвърлени във водата и всичко се е оплело заедно наведнъж — допусна той.
Помолих го да извади увеличителя от куфарчето и да ми подаде чифт ръкавици, след което, без да бързам огледах всеки сантиметър от кафеза и подгизналите торби. Бамбуковият прът бе дълъг метър и половина и върхът му бе пречупен видимо наскоро, съдейки по това как изглеждаше мястото на счупване. Най-вероятно не беше изложено на природните стихии толкова дълго, колкото останалото. Бамбукът пронизваше кафеза отгоре под ъгъл от 30 градуса и излизаше през вратата с резето. Опитах се да си представя как би могло да се случи това.