Луси заобиколи бюрото откъм моята страна и чукна върху гранитния плот, „събуждайки“ двата дисплея зад мен. На тях се материализираха скрийнсейвъри в живо червено, златно и синьо, показващи едно до друго логото на КЦК и КВМЕ и карти за игра, демонстриращи двойка чифтове от аса и осмици — прословутата „ръка на мъртвеца“, уж държана от Дивия Бил Хикок по време на играта на покер през 1876 година, когато бил застрелян.
— Логото на КВМЕ — и тя показа „ръката на мъртвеца“, — и Дивия Бил Хикок, или Били, който бил застрелян в Дедуд, Южна Дакота. Ясно ли ти е сега, лельо Кей? Надявам се само да не е някой в нашия заден двор.
— И защо имаш, макар и минимално подозрение, че това е възможно?
— Използване на временен безплатен имейл адрес, който се саморазрушава или изтрива след трийсет минути? — размишляваше на глас Луси. — Окей… не е толкова необичайно, може да е всеки. След това този човек изпраща имейла до теб през безплатен прокси сървър, като в конкретния случай е избран такъв с високо ниво на анонимност, за който няма налично име на хоста. Намира се в Италия.
— Значи никой не може да отговори на имейла, тъй като временният акаунт се изтрива след трийсет минути и вече го няма.
— Именно.
— И никой не може да проследи обратно IP адреса, от който е изпратен имейлът — разплитах аз логиката й.
— На което разчита подателят.
— А ние трябва да приемем, че имейлът е изпратен от някого в Италия.
— По-конкретно Рим — уточни тя.
— Но това е уловка.
— Абсолютно — потвърди Луси. — Който го е изпратил, изобщо не се е намирал в Рим снощи в 18:30 наше време.
— Нещо за шрифта? — върнах се аз на имейла и прочетох отново:
НА ВНИМАНИЕТО НА ГЛАВЕН ПАТОАНАТОМ
КЕЙ СКАРПЕТА
— Казва ли ни нещо? — попитах аз.
— Много ретро. Напомня за петдесетте и шейсетте години с големите квадратни очертания и заоблените върхове, които наподобяват телевизорите от онази епоха. Твоята епоха — дразнеше ме тя.
— Моля те, не се заяждай толкова рано сутринта.
— Eurostile е създаден от италиански типограф на име Алдо Новарезе — обясни ми тя, — а самият шрифт първоначално е бил предназначен за торинската фабрика „Небиоло Принтек“.
— И какво според теб означава това?
— Не знам — сви рамене тя. — Те произвеждат хартия и висококачествени печатни машини.
— Възможна италианска връзка?
— Съмнявам се. Мисля, че онзи, който ти е изпратил имейла, е приел, че няма да можеш да проследиш истинския IP адрес — каза тя и аз се досетих какво следва. — С други думи, няма да определим истинското място, откъдето е бил изпратен…
— Луси — прекъснах я аз, — не желая да предприемаш крайни мерки.
Тя вече ги е предприела.
— Такива безплатни анонимни услуги с лопата да ги ринеш — продължи тя, сякаш не е направила онова, което аз знам, че е направила.
— Не искам да се занимаваш с някакъв прокси сървър в Италия или където и да е — отсякох аз.
— Имейлът е бил изпратен от някой, който има достъп до безжичната мрежа на „Лоуган“ — успя да ме изуми тя.
— От летището?
— Видеоклипът ти е бил изпратен от безжичната мрежа на летище „Лоуган“, на не повече от десетина километра оттук — потвърди тя и нямаше нищо чудно, че разглежда възможността да го е направил някой от „задния ни двор“.
Сетих се за началника на администрацията Брайс Кларк, за Пийт Марино и няколко криминолози в сградата. Служители на КЦК миналата седмица бяха в Тампа, Флорида, на годишната среща на международната асоциация по идентифициране и всички те кацнаха вчера в Бостън горе-долу по същото време, когато този имейл е бил изпратен до КЦК.
— Някъде преди шест часа снощи — обясни Луси, — регистрирал се е в безплатната безжична мрежа на „Лоуган“ — нещо, което пътниците правят хиляди пъти ежедневно. Но това не означава, че той физически се е намирал в терминала или е на борда на самолет. Може да се е намирал в гараж на паркинга или на тротоара, може би на водно такси или на ферибота в пристанището, изобщо навсякъде в обхвата на безжичния сигнал. След като се е свързал, е създал временен имейл акаунт и може би с помощта на софтуер за текстообработка е написал предмета на съобщението, използвайки шрифт Eurostile, след което го е копирал и поставил в имейла.
— Изчакал е двайсет и девет минути, преди да го изпрати — продължи Луси. — Жалко само че си му доставила удоволствието да разбере, че имейлът е бил отворен.
— Как е разбрал, че съм отворила имейла?
— Не е получил уведомление за недоставяне на съобщението — отговори тя. — Което би получил секунди, преди акаунтът му да се саморазруши. Не е имал основание да не допусне, че имейлът е бил получен и отворен. — Тонът й се промени. Онова, което ми каза, звучеше като смъмряне. — Отхвърлянето е мигновено и автоматично, за да се избегне получаването на заразени с вирус съобщения на основния адрес на КЦК — напомни ми тя. — Целта е да се създаде у подателя впечатлението, че имейлът не може да бъде доставен. Но на практика, с няколко редки и злощастни изключения, подозрителните имейли отиват направо в онова, което аз наричам „карантина“, за да мога да видя за какво става дума и да оценя нивото на заплаха — подчерта тя и аз разбрах накъде биеше. — Този конкретен имейл обаче не съм го видяла, понеже не е попаднал в карантината. — Рядкото и злощастно изключение, за което говореше, бях аз. — Защитните стени са приели този имейл за легален, поради съдържанието на полето „Предмет“, което е „На вниманието на главен патоанатом Кей Скарпета“ — каза тя, сякаш вината бе моя, което си беше самата истина. — Нищо, изискващо личното ти внимание, не се маркира като нежелана поща, нито попада временно под „карантина“, защото това беше твое изрично изискване. Противно на моето желание, спомняш ли си? — Тя хвана погледа ми и бе права. — Сега виждаш последиците от съгласието ми да ти позволя да измамиш моята защита.