— Какво става? — попитах Брайс, когато приключи.
Той постави ръце на хълбоците си и внимателно ме огледа.
— Така-а… тази сутрин определено не сме подходящо облечени за разходка с лодка, нали така? — Разгледа сивия костюм на райе и обувките на ток, които бях избрала днес за съда. — Дай ми минутка да ти подбера това-онова, защото няма начин да излезеш с бреговата охрана така. Трябва да извадим удавник… Слава Богу, че е юли. Не че водата тук някога се стопля… И се надявам да не е бил дълго в морето, защото тези случаи са ми най-неприятни. Съжалявам, но предпочитам да съм искрен. То кой ли ги обича… Знам, че никой не иска да изпада в подобно отвратително състояние, нали така? Във всеки случай, ако умра и с мен се случи същото, моля ви не ме намирайте! — Влезе в дрешника ми и започна да рови за работни дрехи. — Това е тази част от работата, която момчетата от бреговата охрана мразят и аз напълно ги разбирам… — продължи да говори той. — Да качиш такова нещо на борда си… Ще го направят, понеже ги помолих, при това крайно вежливо, и им напомних, че ако ти — имам предвид конкретно теб, като шеф — не знаеш как да се погрижиш за него, то никой не знае. — Той свали от закачалка чифт карго панталони с много джобове: — Прибери го в двоен чувал или каквото там трябва, за да не се вмирише катерът им, нали ще запомниш? Обещах им. Къси ръкави или дълги…? — погледна ме от дрешника: — Ако питаш мен, по-добре дълги, защото там доста духа — реши той вместо мен, преди да успея дори да помисля, камо ли да му отговоря. — Да видим сега… Пухеното ти зимно яке е добра идея, за оранжевото говоря… ще се вижда от километър. Особено подходящо е за работа във вода. Виждам, че Марино няма яке, но не отговарям и за неговия гардероб.
Брайс ми донесе дрехите, а Марино продължи да разговаря с някого, който очевидно в момента бе на кораб.
— Не искаме никой да реже възли или каквото и да било, а каквито въжета има там, трябва да се отпуснат — каза той, докато Брайс постави униформата ми върху бюрото и се върна в дрешника за боти. — Сега затварям и ще се ти се обадя веднага пак по стационарния, защото връзката е лоша, а ще можеш да говориш и с доктора — допълни Марино.
Той заобиколи от моята страна бюрото и в същия момент се чу отварянето на асансьора в коридора, последвано веднага от нови гласове. Луси бе на път за хеликоптера си, а персоналът идваше на работа. Беше малко след осем.
— Огромна праисторическа костенурка се е заплела в южния канал — каза Марино и посегна към слушалката на стационарния телефон.
— Праисторическа? — възкликна Брайс. — Не мисля така.
— Кожеста костенурка. Почти изчезнал вид, който съществува от Джурасик парк — уточни Марино.
— Никакъв парк не е имало в юрската ера — с още по-висок глас го поправи Брайс.
— Стигат на тегло до цял тон — продължи да обяснява Марино, набирайки номер. На носа му са кацнали чифт очила, от ония, дето ги продават на стойки по улиците. — Някакъв рибар проверявал капаните си за раци, намерил я на разсъмване и се обадил на спасителния екип на аквариума, който има договорка с морския отдел на пожарникарите. Когато пристигнал пожарният катер и започнали да изтеглят костенурката, се оказало, че на въжето има закачена неприятна изненада… Памела? — каза той в слушалката: — Прехвърлям те на доктор Скарпета.
Марино ми прехвърли слушалката, сгъна очилата с дебелите си пръсти и ги прибра в джоба на ризата си, докато набързо ми обясни: — Памела Куик. Тя в момента е на катера, така че връзката може и да не е много добра.
Жената се представи като морски биолог към „Ню Ингланд аквариум“. Гласът й звучеше забързан, леко враждебен. Каза ми, че току-що е изпратила имейл с фотография.
— Сама ще се уверите, че нямаме никакво време — настоя тя. — Трябва да я качим на борда незабавно.
— Нея? — реших да проверя дали съм чула правилно.
— Критично застрашен вид морска костенурка, която влачи кой знае от колко време рибарски такъми и… мъртвец. Не може да диша, вече едва показва ноздрите си над водата. Трябва да я изтеглим веднага над повърхността, за да не се удави.