За набързо вдигнат лагер като този храната беше добра — същински пир. Рицарите полагаха големи усилия, защото нищо чудно това да беше последната сносна храна в живота им. Ейвран пое яденето и се заоглежда за някой камък, на който да приседне.
Отиде към един сенчест ъгъл в пещерата, където се хранеха насядали върху пясъка десетки мъже, и се наведе над чинията. Точно зад гърба й растяха няколко папрати. Тя отряза залък овнешко и неволно вдигна очи.
Всички мъже наоколо, изглежда, я наблюдаваха. Върху лицата им се четеше нескрито учудване, примесено с любопитство. Бузите й се изчервиха от притеснение.
Стана й ясно. „През цялото време разговарят за мен.“ Знаеха, че е усетила вкуса на мозъка на хала и така е научила тайните на чудовищата.
Набоде овнешкото с ножа си и отхапа. Сочното месо беше леко подправено с розмарин и полято със сос от сладък джоджен.
— Не е толкова вкусно като печен на скара мозък на хала — високо каза Ейвран, — но ще свърши работа.
Няколко селяни се изкикотиха пресилено на шегата, въпреки че не беше особено смешна. Най-после успя да разчупи напрежението. Разговорите изведнъж се подновиха. Ейвран се захвана да дъвче мъжката и в този момент една тежка ръка се стовари върху гърба й.
— Искаш ли бира да го прокараш?
Някой тикна тенекиена халба в ръцете й. Тя позна гласа и се задави от изненада.
— Бранд?
Зверомайстор Бранд, нейният отколешен приятел, се беше надвесил над нея, ухилен до ушите. Изпружи единствената си ръка, подканвайки я за прегръдка, и Ейвран подскочи и го сграбчи за врата.
— Мислех те за умрял! — извика тя.
— Не си единствената — изкикоти се той. — Аз самият няколко пъти си мислех, че съм умрял.
Смехът му беше от сърце, но не така безгрижен, какъвто бе преди седмица. Ейвран усети скритата болка в него.
Впери очи в зверомайстора. Бранд беше нейният възпитател. Беше я приютил като дете и я беше научил да язди грааци от гнездото в цитаделата Хейбърд. Беше я научил да чете и да пише, за да може да доставя съобщенията на херцога. Да се грижи за грааците и да ги храни. Дори само за тези благодеяния щеше да му бъде вечно признателна. Но той беше повече от учител. Беше едновременно и майка, и баща, и неин стопанин, и нейно семейство, а така също и най-любимият й приятел. Облекчението, което почувства, както и искрената радост, че го вижда отново, изпълниха очите й със сълзи.
— О, Бранд, как успя да избягаш? Когато те видях за последен път… халите…
— Нападаха кулата — довърши той.
Моментът оживя в съзнанието й. Беше се издигнала високо над Хейбърд и виждаше стените на замъка и атакуващите хали. Ордата им беше толкова многобройна и беше връхлетяла с такава скорост, че не би било възможно да се измъкне.
— Сложих те на гърба на стария Кожоврат и те изпратих в небето — продължи Бранд. — След това освободих последния граак от въжетата. След което просто застанах на площадката и загледах града отвисоко. Халите връхлетяха и светът под краката ми се разтресе. Приличаха на черен потоп, който приижда от каньона. Повечето грааци отлетяха. Но младата Яркокрила продължаваше да кръжи над гнездото и да надава печални крясъци. Халите се нахвърлиха върху стената на замъка без никакво бавене. Метателните ни машини, рицарите… — Той поклати тъжно глава. — Халите просто бутнаха стените и се втурнаха по улиците. Някои приятелчета се опитаха да избягат, други да се скрият. Халите помитаха всичко. Не можех да се бия с една-единствена ръка. Затова си седях и чаках халите да ме изядат, когато изведнъж нещо ме тресна отзад. Следващото, което помня, е как Яркокрила ме издига над кошмара. Държи с ноктите си кожената ми жилетка, разбираш ли. И понеже съм дебел дъртак, си мисля, че ще ме отнесе право в лапите на смъртта. Но тя размахва яростно криле и ме отнася над долината като младо прасенце, с което си е наумила да похапне. И продължава и продължава да лети, а на мен ми се струва, че пада надолу по-бързо, отколкото лети…
Ейвран го гледаше слисано.
— Колко надалеч? На какво разстояние те пренесе?
— Миля и половина — отвърна Бранд. — Може би две.
Ейвран знаеше, че грааците могат да носят по-голямо тегло от това на дете. Беше виждала стария Кожоврат да задига теле от полето, а то не би могло да е кой знае колко по-леко от Бранд. Беше чувала, че женските грааци понякога пренасят огромните си рожби от едно гнездо в друго, ако има някаква опасност. Но грааците не можеха да пренесат подобна тежест на голямо разстояние.