— Явно е летяла по посока на вятъра.
Ейвран отлично знаеше, че ако се бяха движили срещу вятъра, дори и от две мили халите щяха да го подушат.
— Да — потвърди Бранд. — Точно така. А и аз не помръднах, докато ордата не отмина.
— А другите? — попита Ейвран.
Бранд тъжно поклати глава.
— Няма ги. Някои се измъкнаха с бързите си коне — херцог Хейбърд и приятелите му… — Той спря; гласът му потъмня от ярост при спомена за тези страхливци. — А какво ще кажеш за собствените си приключения? — попита с друг тон Бранд, за да смени темата. — Доста си пораснала, откакто те видях последния път.
— Пораснала? — възкликна тя. — Само за една седмица?
— Е, може и да не е с цяла глава, но наистина си пораснала.
Той протегна ръка и докосна наметалото й. Старото синьо наметало на небесен ездач беше покрито с мънички коренчета, сякаш от влажната тъкан бяха покарали семенца. Човек наистина трудно можеше да забележи следи от синята вълна. Коренчетата се бяха преплели едно в друго, образувайки плътна нова тъкан. Това трябваше да е магьосническата й одежда, която като Земен пазител щеше да я прикрива и предпазва от опасности.
— Да — съгласи се Ейвран. — Вероятно съм пораснала.
Изпита неясна тъга. Не беше станала по-висока, но се чувстваше поне с хиляда години по-стара. Бе станала свидетел на смъртта на твърде много невинни хора в сраженията при Карис и Фелдъншир. За една седмица беше видяла повече чудеса и ужаси, отколкото би могла да изпита за цял живот. Всичко това я беше променило и беше събудило зелената земна кръв, която течеше във вените й. Вече не беше човешко същество. А чародейка, властелин на енергии, което объркваше не по-малко нея самата, отколкото хората около нея.
Бранд се усмихна широко и каза с дрезгавия си глас:
— Толкова съм щастлив…
И пак я прегърна.
След това я пусна и лицето му отново придоби делови вид.
— Значи отиваш в подземния свят?
Ейвран кимна. Бранд я огледа изпитателно и продължи:
— Бих дошъл с теб, ако можех. Но се боя, че с една-единствена ръка едва ли ще съм ти от полза. Вярно, че мога да мъкна някой вързоп с храна или посуда, но…
— Няма нищо — прекъсна го Ейвран.
— Работата е там, че мога да помогна и другояче. Аз съм силен мъж, Ейвран, винаги съм бил силен. Искам да вземеш силата ми.
Ейвран преглътна мъчително и очите й се насълзиха.
— Искаш да бъдеш мой Посветител?
— Не само аз. — Той кимна към насядалите в пещерата ловци. — Много от нас биха дали всичко, за да помогнат — всичко. Може и да не сме достойни да крачим до теб или Габорн като Повелители на руни, но наистина ще направим, каквото можем. Кралските облекчители донесоха стотици силари!
— Не искам да ти причиня болка — промълви Ейвран. — Ами ако умреш, докато ми даваш силата си?
— Мисля, че ще ми се пръсне сърцето, ако не я вземеш, което ще е по-лошо…
— Не бих го понесла — не отстъпваше тя. — Не мога да си представя, че те намерих, за да те загубя отново.
— Ако не вземеш дар от мен — предупреди я Бранд, — ще го дам на някой друг.
Ейвран понечи да продължи спора, но в този момент един облекчител се приближи забързан от дъното на пещерата и се провикна:
— Ейвран!
Беше облечен в черни панталони и черна полупелерина със сребърна верижка на врата, която показваше служебното му положение. Ейвран се надигна, изгледа с тъжен поглед Бранд и се запровира през тълпата. Докато детето крачеше зад издутата черна пелерина към пазвите на пещерата, облекчителят каза:
— Негово величество е намерил огромен брой дарове за теб, дете. Двайсет дара на обоняние от кучета и двайсет на издръжливост, по осем на гъвкавост и мускули, дванайсет на метаболизъм, по десет на зрение и слух и пет на осезание.
На Ейвран й се зави свят при мисълта за саможертвите, които трябваше да направят другите. Щеше да остави десетки хора слепи, неми или по някакъв друг начин лишени от жизнените им енергии.
Вероятно не по-малко ужасяващи промени щяха извършат даровете със самата нея. С дванайсетте дара на метаболизъм щеше да притежава способността да се придвижва по-бързо от другите, да пробягва петдесет мили за час, независимо че на нея ще й се струва, че времето тече по-бавно. Всеки ден щеше да остарява с около две седмици. Всяка година тялото й щеше да се състарява с десетки години. За десет години щеше да се превърне в старица — ако изобщо оцелееше.