Руната съответстваше на спомените й. Все още не бе съвършена, но в общи линии беше точна, а й оставаха още много години да я оправя и усъвършенства.
Оставаше й да направи само още едно нещо тук долу в лоното на подземния свят — да очертае кръг, с който да огради Петте печата, превръщайки ги в един.
Ейвран вдигна тоягата и разпростря сетивата си дълбоко под земята. Усещаше извивките и пукнатините по камъните, шевовете и задръстванията. Оформянето на камъка не изискваше почти нищо, освен да освободи енергията.
И тя я пусна да потече нагоре.
Пръстта се надигна, разпуквайки се като превтасало тесто. След това сякаш потече настрани. Кръгът започна да се оформя.
В този момент Ейвран усети нечие присъствие на входа на тунела и долови мирис на предсмъртен вик на хала. Обърна се.
Към нея крачеше Габорн. Опаловата му игла блестеше като метеор. На раменете му като огромни змиорки висяха две от сетивните пипала на Истинската властелинка.
Тъкмо нейния предсмъртен вик бе доловила Ейвран.
Габорн се загледа с благоговение в Печатите, усетил мощта им.
— Какво правиш? — попита съвсем бавно, за да го разбере.
— Довършвам го — отвърна Ейвран. — Лекувам Земята.
— Усещам настъпването на промяната — каза Габорн. — Това, което правиш, е велико и се боя, че ти преча. Но имам нужда от помощта ти. Битката в Карис върви на зле и само аз бих могъл да променя нещата.
— Как мога да ти помогна? — попита Ейвран.
— Намираме се почти отвесно под града. Отвори проход, за да мина.
— Не съм сигурна, че ще успея.
— Ще успееш — отвърна с категорична убеденост Габорн.
Ейвран все повече свикваше със свръхестественото му Земно сетиво. Щом той твърдеше, че може да му помогне, значи бе така.
Погледна Печатите за последен път. Беше твърде уморена, за да продължи, но отдели минутка да изтегли сила от земята, за да осигури защита на залата. Очерта с жезъла руна върху стената и скалата потече като кипнала магма и постепенно запуши входа.
— Нека Печатите се крият тук — прошепна тя, — недокоснати от ръката на неприятел.
— Ела — подкани я Габорн. — Оставих Йоме и затворниците назад.
И затича по тунела, а тя се втурна да го настигне. Щом наближиха Леговището на костите, от един страничен коридор се чуха викове.
— Милейди, насам! — викна някой. — Открих полозите им.
— Строшете яйцата — изкомандва Барис. — Всички до едно.
Сърцето на Ейвран затупка. Йоме и затворниците бяха открили люпилнята. Яйцата в нея бяха безценни.
Тя се спусна по един завой на тунела след Габорн и видя сержант Барис, Йоме и останалите да надничат в една от люпилните. Йоме се подпираше на едно копие като на патерица — глезенът й беше бинтован. Беше вдигнала високо опаловата си корона, за да освети твърдите сиви яйца на пода, по който се стелеше пара. Във всяко гнездо от копринени влакна, пресукани от пещерни паяци, имаше по двайсет-трийсет яйца.
— Спрете! — извика Ейвран.
Пръв се извърна Барис. Погледът му бе гневен.
— Защо?
— Това са последните яйца на хали. Истинската Властелинка воюва години наред с другите кошери. И щом ги завоюва, унищожава яйцата на враговете си. Може би това са последните останали яйца на хали!
— Чудесно — прекъсна я Барис. — В такъв случай ще унищожим и последните чудовища.
В живота на всеки Земен пазител настъпва момент, когато осъзнава смисъла на своето съществуване. Бинесман бе казал на Ейвран, че когато този момент дошъл, той разбрал, че неговият жребий е да защитава човечеството, и това познание проникнало в него с неумолима яснота и мощ.
Ейвран бе почувствала същото.
„Тъкмо за това съм се родила на този свят — помисли си тя. — Тъкмо за това съм удостоена от своя господар. Затова се научих да общувам с халите и ми е дарена власт над най-дълбоките кътчета на света.“
— Забранявам да го направите! — извика тя. — Аз служа на Земята и се подчинявам на волята на своя господар.
Насочи тоягата си към входа на люпилнята и начерта над него руна. Нямаше време да изтегли енергия от земята и затова трябваше да разчита на собствените си оскъдни запаси.
Камъкът изпука и на повърхността му се появи кръг. Вътре в кръга изникна руна. Стената омекна и се усука, затваряйки входа.