Самата Риала и рицарите й бяха обречени. Пешаците и стрелците, които се сражаваха в тила й, внезапно се обърнаха и хукнаха да бягат.
Халите се втурнаха към редиците на главанаците и те нададоха ужасени крясъци.
Мъжете на Радж Атън продължаваха атаката, но бойните им викове се бяха превърнали във викове от болка и отчаяние.
— Напред — крещеше той и ги тласкаше в битката като товарни животни. Всяка стъпка напред бе отвоювана с кофи кръв.
Отгоре блесна метеор — разпръсна се с такава яркост, че светлината му прониза надвисналата над полесражението гъста мъгла.
Боренсон приклекна до каменната стена на магазинчето. Зави му се свят.
„Това е краят на света“ — помисли си той.
В разгара на битката
Научи се да обичаш еднакво всички, както жестоките, така и добросърдечните.
Земята пред войските на Радж Атън бе почерняла от хали. Оръжията им отразяваха пламъците на стихиите зад гърба им. Сетивните им пипала се люшкаха като кобри. Цветните пушеци на проклятията им се носеха на отровни облаци над бойното поле.
Туловищата на мъртвите хали образуваха зловещи могили. Много негови мъже бяха загинали, за да издигнат тези могили, които войските му сега не можеха да изкатерят. Затова отстъпваха пред настъпващите хали, забавяни единствено от труповете на собствените си мъртви. Стрелците му стреляха с най-великолепните рогови лъкове на света и пронизваха сладките триъгълници на много от халите. Срещу онези от тях, които успяваха да се изкатерят до върха, се възправяха най-могъщите лордове на Индопал.
Възседнал коня си, Радж Атън наблюдаваше неподвижен развоя на битката. Кръвта препускаше лудо из вените му и го тласкаше към нея. Мъжете му бяха отлични бойци, но нямаше да удържат още дълго. Броят на жертвите растеше неумолимо.
Само едно можеше да ги спаси: самият Радж Атън.
Искаше да го проумеят. Да се убедят в собственото си безсилие, да ги лиши от упование в бъдещето, да ги превърне в жалки и безволеви играчки в ръцете си. Да усетят крайното отчаяние.
Защото само лишени от надежда щяха да благоговеят пред ужасяващата светлина, която го изпълваше.
Пешаците му на левия фланг започнаха да отстъпват, омаломощени от проклятията и изправени пред една изключително ожесточена контраатака на дузина магесници, които мятаха убийствени заклинания иззад своите мъртви.
— Напред, пъзльовци — изрева Радж Атън. Бойците трепнаха като марионетки, подвластни на даровете му на обаяние и глас. — Прегазете мъртвите и ликвидирайте онези магесници.
Грий се стрелкаха над главите им като прилепи. Воините поеха дълбоко дъх и тръгнаха на сигурна смърт.
Радж Атън наблюдаваше невъзмутим. Карис бе рухнал. Халите препускаха по всичките му стени. Жителите му се мятаха във водите на езерото в последен отчаян опит за спасение.
На север армията на кралица Лоуикър беше почти напълно разгромена. Флагът на крал Андърс се развяваше спокойно зад Стената на Барън, докато неговите воини се втурваха срещу халите.
Дори главанаците надаваха ревове от болка и бавно отстъпваха.
Тътенът на метателните машини откъм езерото стихна, тъй като воините от Интернук бяха изчерпали боеприпасите си без особен ефект.
Един от великите лордове се извърна от предните линии и извика:
— О, Велики, спаси ни! Битката е безнадеждна.
— Продължавайте боя — настоя Радж Атън.
Нови и нови лордове присъединяваха виковете си:
— Помогни ни, о, Велики!
Той долови нарастващата паника и отчаянието в гласовете им и накрая осъзна: „Времето ми дойде“.
Над халите се издигаха стихиите на неговите огнетъкачи — осветените от огъня талази на пушеците. Окончателно бяха загубили човешките си очертания — бяха се превърнали в обезумели от болка и разкъсвани от желание да погълнат всичко около себе си чудовища. Мятаха напосоки огнени мълнии и камшици от пламъци срещу халите. Скоро щяха да загубят контурите си и да се превърнат в безцелни желания.