Радж Атън закрачи през полесражението — газеше през труповете на хора и хали. Преди седмица халите бяха съсипали с опустошителни проклятия земята, бяха съсухрили всеки лист, всеки стрък трева. Бяха изпепелили всичко и сега Радж Атън пристъпваше върху посивялата земя сред пустошта.
Скатаин, Господарят на пепелта, се чувстваше у дома си. Сияеше като ярка светлина сред царството на мрака.
Докато крачеше сред труповете, забеляза бойния кон, който бе подарил на Риала Лоуикър. Кралицата бе приклекнала боязливо зад него. Той й хвърли бегъл поглед.
Пристъпваше към Земния крал в блестящата си мантия от пламъци, които припукваха, подухвани от вечерния вятър.
Халите се оттегляха с тътен през равнината. Земята под Габорн се тресеше и стенеше, сякаш изнемогваше под непоносима тежест.
В небето профучаха два метеора, но червеникавите следи, които оставиха, едва се забелязваха през облаците пушек и тъмното ято грий, кръжащи над Карис.
Габорн бе вдигнал високо копието си, на чийто връх висяха сетивните пипала на Истинската властелинка. Беше невероятно изтощен.
Халите напускаха Карис — оттегляха се в широка колона по насипа, като се блъскаха и бутаха. Бяха се отказали от битката.
След броени минути и последните от тях щяха да са далеч. Магесницата и нейните фаворитки вече се бяха отдалечили на около миля.
Но Габорн усещаше опасността.
Тя крачеше към него през опустялото бойно поле като прожектор в мрака, същество от пламъци, ярко като Лъчезарен, по-нажежено от всякаква земна пещ. Когато наближи на около четиристотин разкрача, Габорн започна да усеща жегата, която излъчваше.
Той отпусна копието и викна на Радж Атън:
— Достатъчно се приближи. Аз съм Земния крал и съм дал обет да спася семената на човечеството. И ще спазя обета си. И теб бих спасил, Радж Атън, стига да можех — макар да се боя, че пламъците са изпепелили всичко, което някога беше ти.
Откъм езерото затръбиха бойни тръби, а от север и от запад се понесоха радостни викове. Каквото и да се бе случило, Боренсон знаеше, че битката е свършила.
Единственото, което искаше, бе да намери Мирима.
Халите още не бяха напуснали града, а той вече тичаше по Улицата на гирляндите към разрушената северна кула.
Зидарията й бе достатъчно солидна, а стените достатъчно дебели. Халите бяха скачали върху нея и бяха срутили яките греди, които крепяха горните етажи, но първият все още не бе засегнат. Някакъв млад мъж бе клекнал на пода и стискаше окървавената си глава. Той се втренчи в Боренсон, парализиран от страх.
— Мирима? — извика Боренсон.
Опита се да се качи по стълбите до втория етаж, до мястото, където я бе видял за последен път да се взира през прозореца, но гредите и нападалите камъни препречваха пътя му.
Чу зад себе си познат глас. Сарка Каул се бе появил сякаш от нищото.
— Нагоре! — прошепна инкарецът.
Боренсон се огледа, не видя път към върха на кулата, слезе долу и изхвърча през вратата. На стотина крачки видя подпряна на крепостната стена дървена стълба, която стигаше до върха.
Заобиколи тичешком развалините на някакъв търговски склад и се закатери по стълбата. На едно от стъпалата видя откъснат мъжки крак. На последното имаше шлем с глава в него. По пътеката на върха на крепостната стена имаше още топли локви кръв.
Тук бе имало истинска касапница. Навсякъде се търкаляха трупове — някои просто прегазени, а други посечени от халите. Точно пред себе си видя долната половина на мъж. Червата му бяха провиснали по зъберите на стената. Главата и гърдите му явно бяха цамбурнали в езерото.
Беше достатъчно светло. Из целия град бушуваха пожари и талазите на пушеците отразяваха заревото им.
Боренсон почти не погледна към полесражението. Халите се оттегляха с тътен на юг. Той прекоси осеяната с трупове улица и стигна до останките на кулата. Халите бяха сринали покрива и по-долните етажи под тежестта си. Част от кулата бе рухнала на запад във водите на езерото. Навсякъде стърчаха греди.
Боренсон огледа разрушенията и изпита мъчителна болка. Уплаши се, че ако започне да рови из тях, ще открие премазаната Мирима.
Хвърли поглед през една пукнатина на изток. Бляскав огнетъкач прекосяваше бойното поле. Боренсон се вцепени от изненада. Някой отдолу се обърна към съществото, но говореше толкова бързо, че му бе трудно да проумее думите му.