Боренсон забеляза, че онзи, който говори, се е изправил върху малко възвишение сред мъртвите хали. Беше Габорн, а причина за бързата му реч бяха многото дарове на метаболизъм. От едната му страна се бе скупчила малка група хора. Ейвран бе вдигнала високо тоягата си, Йоме държеше копие, сякаш готова всеки момент да го метне, а на главата й проблясваше царствена корона. Зад тях клечаха група парцаливи просяци.
Габорн умишлено заговори по-бавно и достатъчно високо, за да го чуе всеки, застанал на стената.
— И теб бих спасил, Радж Атън, стига да можех…
Ноздрите на Боренсон потрепнаха гневно и той се втренчи в огнетъкача. Това Радж Атън ли беше?
Радж Атън спря и остана за момент неподвижен. Пламъците по него бушуваха, сякаш раздухвани от силен вятър, и той засия още по-ярко. Боренсон дочу изпод огъня съскащ смях.
— Ти би ме спасил? — отвърна Радж Атън с почти неразбираем от огромното количество дарове глас. — Не аз имам нужда да бъда спасяван. Всичко, което притежаваш, ми принадлежи, включително и животът ти. И аз ще ти го отнема, както отнех живота на баща ти, на майка ти, на сестра ти и на братята ти.
Габорн поклати печално глава.
— Има малко неща на света, които не бих ти дал, но не бих ти разрешил да отнемеш чужд живот, както няма да ти разреша да отнемеш и моя.
Боренсон чу шум под себе си и погледна към насипа. От една срутена сграда се измъкваха десетки воини. Сред тях бяха Сарка Каул и капитан Темпест.
Боренсон свирна, за да привлече вниманието им, и им обясни с пръсти: „Радж Атън е пред двореца“.
— Ако искаш да живееш — продължи Габорн, — чуй ме. Ще направя всичко, което мога, за да те спася.
Радж Атън се вторачи в Габорн, който пусна оръжието си и седна на земята с кръстосани крака. И оброни глава, сякаш потъна в размисъл.
Боренсон надникна надолу над един откъртен зъбер. Труповете на мъртвите хали задръстваха улицата пред градската порта. Туловищата им бяха струпани по две-три едно върху друго, доказателство, че стрелците и стражите на вратата ги бяха принудили да си платят за дързостта да минат по моста.
Сарка Каул, капитан Темпест и още десетина храбри Повелители на руни вече се катереха върху труповете, за да се притекат на помощ на Габорн.
Боренсон скочи от високата двайсет стъпки порутена кула върху гърба на една от халите, без да обръща внимание на болката в глезените си.
Затича се да догони воините пред себе си. Те почти бяха стигнали до Габорн.
— Искам първия удар! — викна им Боренсон.
Мъжете се пръснаха във ветрило и продължиха да крачат към Радж Атън. Трупове на мъртви хали покриваха бойното поле непосредствено до насипа. Повечето бяха улучени от метателните машини.
Боренсон пристъпваше към огнетъкача с разтуптяно сърце.
„Радж Атън — повтаряше си той. — Наистина е Радж Атън.“
Но като се вгледа по-внимателно, му се стори, че не е той. Бе нещо повече. Дори от стотина разкрача усети жегата, която излъчваше чудовището, по-жарка от ковашка пещ.
Скри се от нея в сянката на една мъртва хала. Другите около него постъпиха по същия начин. Воините запълзяха безмълвно — прибягваха между сенките на умрели хали и обграждаха Радж Атън, както кучета обграждат мечка от всички страни. Някои бяха с опънати лъкове, други държаха дълги копия или бойни чукове. Боренсон забеляза, че броните им са от различни краища — Мистария, Хиърдън, Оруин и Индопал.
Все повече и повече воини прииждаха по насипа зад гърба на Габорн.
— Ела по-близо, дребосък — извика Радж Атън. Беше се изправил върху могила от мъртви хали. — Първият, който ме нападне, пръв ще умре.
Един от стрелците изскочи от прикритието си и насочи стрела към гърба му.
— Радж Атън, пази се! — извика Габорн.
Стрелецът пусна тетивата.
Радж Атън се извърна и простря напред ръка. От пръстите му изскочиха сучещи се като змии огнени мълнии и изпепелиха стрелата още във въздуха.
Преди стрелецът да успее да побегне, мълниите се усукаха около тялото му. Доспехите и косата му се нажежиха до бяло и той лумна в зеленикави пламъци. Гореше като жива факла и пищеше.
Боренсон бе чувал за проклятия, които изпепеляват плътта, само в легендите.
Погледна към Габорн, който продължаваше да седи с кръстосани крака на земята на не повече от двеста разкрача от Радж Атън.