Сякаш в отговор на призива на роговете, главанаците се изкатериха на хълма на запад и се развикаха:
— Уа-хут! Уа-хут!
И така до безкрай.
Задумкаха по кухите дънери, а водачите им вдигнаха над главите си една умряла хала, сякаш правеха жертвоприношение на Габорн, и я оставиха върху бойното поле.
Воините на крал Андърс не пуснаха оръжието и не се оттеглиха в тъмнината. Един от рицарите препусна откъм техния лагер. Изглеждаше уплашен. Стигна до стената на замъка, вдигна поглед нагоре и викна на Габорн:
— Ваше величество! Моят господар крал Андърс от Южен Кроудън ти изпраща своите поздравления за отлично спечелената битка и ти пожелава мир и дълъг живот.
— Защо не дойде да ми поднесе поздравите си сам? — запита недоверчиво Габорн.
— Боя се, че е неразумно да прави излишни движения. Лекарите казаха, че е смъртно ранен, и сега единственото му желание е да зърне родната земя. Боя се, че надали ще успее. И все пак молим за снизхождението ти и за разрешението ти да се оттеглим от бойното поле.
— Как е Селинор? — запита Йоме.
— Младият принц е до баща си и се опитва да облекчи мъките му — отговори пратеникът. — Той също моли за разрешение да се оттегли от бойното поле.
Габорн бе изпълнен с лоши предчувствия. Андърс бе обявил, че е Земния крал, а сега молеше да напусне бойното поле?
— Ще дойда да се сбогувам с него — отсече Габорн.
И закрачи през полето със скорост, каквато пратеникът не бе очаквал, покрай мъртви хали и нагоре по малкото възвишение. И още преди смаяните стражи на Андърс да забележат, че приближава, нахлу в палатката на краля.
Ерин Конал лежеше с вързани ръце и крака на земята пред нея. Вътре бе легнал Андърс, а до него седеше Селинор. Раната не бе смъртоносна. Габорн прониза краля със Земния си взор и видя нещо много по-ужасяващо дори от хала. В него се спотайваше сянка, черен и уродлив мрак.
Селинор и стражите реагираха късно на изникналия изневиделица Габорн. — Развикаха се и се дръпнаха назад.
Крал Андърс отвори очи, взря се в Габорн и се усмихна едва забележимо.
— Ще ме убиеш ли?
— Какъв е смисълът? — попита в отговор Габорн. — Един локъс не може да бъде посечен.
Селинор бе извадил кинжал, за да защити баща си, но Габорн го спря с поглед.
— Мъдър си, Земни кралю — промълви Андърс.
— Твоят баща е дал подслон на локъс — обърна се Габорн към Селинор, — и затова вече не ти е баща. Завържи го и го хвърли в най-дълбокия зандан. Там можеш да се грижиш за него и да го храниш, без да му причиняваш зло.
Селинор погледна ужасен баща си. В същия момент крал Андърс запищя и гърбът му се изпружи като дъга. Очите му се подбелиха. Когато тялото му се отпусна, бе престанал да диша. Габорн мерна излитащия като мрачна светкавица локъс и го побиха тръпки. Той изскочи от палатката и видя отлитащата на север сянка.
— Какво стана? — викна Селинор от палатката.
Стражите гледаха навъсено.
— Локъсът се уплаши от тъмницата — отговори Габорн. — Затова откъсна духа на баща ти от тялото му и отлетя.
Сигурен беше, че след време всички ще се убедят в това.
Пристъпи към Ерин и я освободи от въжетата.
„У дома — помисли си Ейвран, докато Габорн крачеше към палатката на Андърс. — Всеки се прибира у дома. А къде да Отида аз?“
Вече нямаше дом.
Според телесния си часовник бе прекарала в подземния свят трийсет денонощия и през това време бе свикнала с мириса на дълбока земя, с всепоглъщата тишина на пещерите, с вечния мрак. Просналата се над главата й шир й се струваше странна и заплашителна с всичките тези блеснали звезди, падащи в неспирен поток, сякаш посипали се от среднощните синкави небеса златни и сребърни монети.
Жителите на Карис бяха започнали да погребват мъртвите си в две огромни могили пред стените на замъка още преди изгрев слънце. Ейвран ги наблюдаваше в сивата утринна мъгла, докато яздеше на юг към Дворовете на прилива, все по-надалеч от смаляващите се хълмове. Представи си ги как ще изглеждат след време с ширналите се корони на брястовете над тях, под чиито сенки хората щяха да издигнат нови градове. По склоновете щяха да подскачат зайци, а лисиците да копаят дупки в корените на огромните дървета. Вечер гълъбите щяха да гукат в клоните, под чиито сенки млади мъже щяха да пеят песни на любимите си.