От тавана над тях провисваха дългите ластари на космати пещерни растения.
— Какво правиш? — попита Йоме.
— Чудя се колко факли да вземем — отвърна Габорн. — Ако вземем прекалено много, ще бъдат излишен товар. Ако вземем прекалено малко, няма да ни стигнат.
— Корен от хоя гори чудесно — предложи Бинесман. — Сигурно ще намерим някъде по пътя.
— Може би имам нещо по-добро от факли — вметна Йоме, доволна, че има възможност да покаже способностите си. — Позволих си да донеса подарък от съкровищницата в Замъка на прилива.
Отиде до вързопа си, който лежеше наблизо под намотано яко въже, и измъкна пълна чанта с бижута, украсени до едно с опали. Те бяха нищожна част от съкровищата на мистарския двор, доказателство за необятното количество бижута, колекционирани от предците на Габорн в продължение на над две хиляди години. Имаше поне осемдесет игли за пелерини с опали във всевъзможни цветове, за да подхождат на всяка дреха в изискания гардероб на един владетел: черни опали от хълмовете над Уестмур, огнени опали от Индопал, перлени опали от земите отвъд Каролско море, син опал, който беше толкова древен, че канцлерът й беше споделил, че никой в двора не знае откъде е. Златни опали, изпъстрени с червени петънца, обсипваха потъмняла корона, а огърлиците, гривните и пръстените нямаха чет.
Тя изсипа съдържанието на чантата на земята до краката на Габорн. Бижутата заблещукаха на светлината на факлата.
— Можеш ли да изтеглиш светлината от тях — запита тя Бинесман. — Както направи в замъка Силвареста?
— Да — затържествува Бинесман. — Това е великолепно!
Магът разпръсна бижутата в кръг и нарисува до него няколко руни. Размаха жезъла си над тях, изричайки заклинание, което завърши с тихичко:
— Събудете се.
Камъните запремигваха бледо, всеки със свой собствен блясък. Гледката напомняше изгряването на звезди в лятна вечер. Пръв проблесна синият опал, след него и останалите.
Но за разлика от звездите, тяхното великолепие сякаш нямаше граници. Дори без човек да имаше дарове на зрение, сиянието, което излъчваха опалите, заслепяваше и раняваше погледа.
Потоци блестящо бяла, сякаш отразена от заснежено поле слънчева светлина, извираха от много от опалите. Имаше изумителни цветове: ручеи воднозелено изтичаха от сапфирено езеро, ръждивото злато на есенен ден, толкова ярки зелени и червени проблясъци, че ако се опиташе да ги опише, Йоме не би могла да намери точните думи.
Камъните блестяха с такава яркост, че Йоме усети да излъчват топлина, сякаш горяха. Това я накара да отмести поглед и тя видя цветните отражения, които танцуваха по тавана на пещерата.
Ейвран дишаше на пресекулки. Дори зелената жена възкликна от удивление.
Бинесман бързо протегна ръка и заопипва опалите — събираше най-ярките. Преди да тръгне, Йоме беше преровила набързо ковчезите със съкровищата и много от камъните, които й се бяха сторили блестящи, сега бяха отместени настрана.
— Сега се укротете — изрече магът.
Опалите помръкнаха и престанаха да излъчват топлина, но дори приглушената им светлина беше по-ярка от всякакъв фенер.
— Да видим сега — замърмори магьосникът. — На кого какво да дадем?
Най-напред вдигна един сребърен пръстен с чудесен бял камък с топъл блясък.
— Грижи се за този, дете. — Той го подаде на Ейвран. — Можеш даже да си готвиш на него.
Ейвран го надяна на пръста си и се зарадва:
— Сякаш специално за мен е правен!
— Може и да е така — засмя се магът.
Пръстенът блестеше ослепително и Ейвран го чукна и пошепна:
— Сега се укроти.
Светлината му помръкна — сякаш на пръста й заблещука звезда.
За вайлда Бинесман избра огърлица с дузина златни опали. Надяна я през главата й и зелената жена заби поглед в ослепителните камъни.
Накрая за себе си и Габорн избра игли за пелерина.
Иглата на Габорн беше тази със златния опал, най-яркия от всички цветни камъни.
— Изключителен камък за изключителен мъж — заяви Бинесман, докато го забождаше на пелерината му.
После протегна ръка над останалите бижута — канеше се да угаси светлината им, — но Йоме го грабна за китката и викна:
— Чакай. Тръгвам с вас.