Когато стигнаха при конете, Мирима вдигна високо фенера и в същия момент Боренсон възкликна изненадан и се засмя тихичко.
— Какво има? — попита тя.
— Петнистата ми кобилка! Виж, тук е! Някой я е намерил.
Беше в съседната на бойния му кон клетка. Бе намерил кобилката край Карис и за няколко дни се бе привързал към нея. Но я беше загубил, докато се спасяваше от духа. Беше се спънала в един корен, препускайки в мрака.
— Дали е окуцяла?
— Надявам се, че не — отвърна Мирима. — Намерих я вчера следобед край града. Копитото й беше сцепено и бедното животно ставаше само за колене, но я намазах с остатъка от мехлема на Бинесман.
— Чудодейният мехлем на Бинесман? — попита Боренсон и се наведе към копитото на кобилата. — Мислех, че съм го използвал целия за теб.
— Ти хвърли кутията — уточни Мирима, — но беше останало малко.
Върху конското копито личеше бял белег, сякаш беше зараснало поне преди година, но иначе всичко изглеждаше наред. Кобилката дори не закуцука, когато се приближи, за да тръкне Боренсон с муцуна.
Той я потупа по врата и каза:
— Старият чародей надмина себе си с това чудо. Боя се обаче, че повече няма да видим подобно нещо.
Мехлемът беше спасил живота на Мирима и на Боренсон, извършвайки чудо след чудо. Но беше свършил.
— Благословени да са поточетата, които се спускат по склоновете на Серинпайр, и блажени да са рибките, които плуват в тях — почти запя Мирима.
Боренсон се изненада от думите й, звучаха като песен, песен, която никога не бе чувал. Но Серинпайр бе името на висока планина западно от Балингтън, където Бинесман беше направил мехлема.
— Колко е до Инкара? — попита Мирима.
— Оттук до Батене е седемдесет мили — отвърна Боренсон. — Ако случим с хубаво време, може да стигнем до обяд и бих могъл да взема даровете в дома на маркиза. Южната граница е на още четирийсет мили. Преходът през планините до Скритите кралства може би ще ни забави, но след това пътищата до Айселферион би трябвало да са добри.
— Там ли живее Кралят на бурите?
Боренсон кимна.
— Би трябвало да стигнем на свечеряване. Можем да предадем посланието на Габорн на Краля на бурите, а може и да разберем къде се намира Дайлан Чука.
— Толкова ли е просто? — поинтересува се тя.
Боренсон се засмя на наивността й. Какво ли знаеше тя за Инкара? В сумрака се взря в нея.
— Това беше шега.
Оседлаха конете. Боренсон изведе внимателно кобилката от клетката, за да провери дали наистина е излекувана. За негова радост беше в отлично състояние.
Препуснаха в нощния мрак към хълмовете на юг от града. Известно време се спускаха през гъста мъгла. Конят на Мирима не се отделяше от коня на Боренсон, сякаш се боеше от духове. Боренсон погледна съпругата си, за да провери дали и тя не се страхува, но Мирима яздеше с вдигната глава, вирнала брадичка, сякаш се наслаждаваше на ездата. Мъглата бе навлажнила кожата й и по челото и в косата й блещукаха водни капчици, а тя жадно поглъщаше влажния въздух.
Боренсон възкликна изненадан. След изминалата нощ съпругата му беше станала друг човек. Усещаше влажния й дъх, сякаш откъм близко езеро подухваше ветрец, а косата й ухаеше на дълбок вир. Но не само уханието й беше различно. А и движенията — леката походка, сякаш плуваше над земята, спокойствието и усещането за хармония, които излъчваше.
Родена от маг. Беше научила, че е родена от маг, служител на водата. Докосването на водата я бе излекувало и преобразило. Но тя бе отхвърлила възможността да й стане слуга и предпочете да остане с него.
Да… нещо в нея се бе променило.
В продължение на няколко мили пътят се издигаше плавно нагоре и скоро видяха потъналите в мъглата мочурища зад гърба си. Край пътя се редуваха гори и поля. Горите бяха безмълвни и съсухрени, но земята беше по-плодородна от мочурищата на север.
Той продължаваше да оглежда внимателно пътя за следи от закачуления мъж. Разговаряха рядко и само шепнешком. Щом стигнеха гориста местност, пришпорваха конете в галоп, а всеки път, когато се изкачваха на върха на някой хълм, Боренсон спираше и дълго се взираше в огрения от звездната светлина път зад гърба им.
Най-после стигнаха височините на Крейгънуолд, местност с гъсти гори и скални масиви. Пътят се използваше толкова рядко, че беше напълно занемарен. Сред орловата папрат се издигаха отломки от сиви каменни стени, градени преди хиляда години. Срутени статуи на древни владетели стояха в шпалир край пътя с издълбани от вятъра и водата очи. Зейналите им уста бяха нямо свидетелство, че древна Фересия някога е била велико кралство.