Боренсон пристъпваше внимателно, следвайки стъпките й. Други следи нямаше, но след няколко крачки забеляза нещо подозрително — следи от лапите на огромен вълк пресичаха пътя й. Това го накара да си спомни, че са сред пущинаците.
Стигна до стръмен склон — потокът подскачаше надолу, спускайки се в малък вир. Точно до него се беше ширнал по-голям вир със спокойна и гладка като стъкло повърхност.
Мирима седеше на зелената трева на брега. Между някои от камъните покрай водата стърчаха котешки опашки, а вирът беше толкова прозрачен, че се виждаше дъното: Сребристи дребни рибки се стрелкаха между черните корени на огромен бор.
Мирима не се къпеше. Беше втренчила разсеян поглед във водата и поклащаше крака във вира. Боренсон забеляза някакво потрепване върху водната повърхност, сякаш рибка я беше докоснала с гърба си. Образува се почти пълен кръг, след което потрепването заплува към центъра му, раздели се внезапно на три части, и те се стрелнаха в различни посоки и изчезнаха.
Върху водната повърхност се очерта руна, но Боренсон не можа да я разчете. Пулсът му се учести. Водната повърхност още не беше се успокоила и започна да се оформя нова руна. Той се вгледа по-внимателно, за да види дали действително са рибки, или водни бръмбари, но не видя нищо. Водата се движеше сама.
Боренсон моментално разбра причината за страха си. Не убиец щеше да му отнеме съпругата, друг похитител искаше да я изкуши — една от Стихиите.
„Трябваше да се сетя — каза си той. — Трябваше да го забележа в начина, по който се носи над земята и вдишва утринната мъгла, или по блещукащите в косите й капчици. Тя е русалка!“
Боренсон вдигна една съчка и я метна гневно във вира. Гладката повърхност се надипли.
Мирима вдигна поглед към него и на лицето й грейна широка усмивка.
— Каза, че си отблъснала Водата. — В гласа му прозвучаха обвинителни нотки, колкото и да се стараеше да не се издаде.
— Не — отвърна Мирима. — Казах, че те обичам повече и че отказвам да отида в морето.
— Но Стихиите не ни позволяват подобен избор. Не можеш да обичаш едновременно мен и Водата.
— Сигурен ли си? — не се съгласи тя. — А как може един мъж да обича и съпругата, и децата си, и коня и кучето си, дома и страната си? Не може ли да ги обича дълбоко, всяко по свой си начин?
— Може — съгласи се Боренсон, — но животът задължително ни принуждава да избираме измежду нещата, които обичаме, и ако ти се опиташ да служиш на Водата, тя ще предяви права върху теб, така както Земята предяви своите права върху Габорн.
— Габорн служи на суров господар — отвърна Мирима, — твърд и неумолим като камък. — Гребна вода от езерото и я разля върху близката скала. — А Водата е отстъпчива. Тя запълва празните пространства около нас и празнотата вътре в нас, а после ни издига. Водата може да ме отнесе в своите дълбоки подмоли и да продължавам да те обичам. Снощи ти казах, че те обичам и няма да те напусна. Това е истина. Никога няма да те напусна.
Боренсон знаеше, че са малко тези, които обичат Водата и могат да устоят на зова й, но гласът на Мирима беше тъй нежен и убедителен, че почти успя да прогони страховете му.
— Ела тук — промълви тя и потупа земята до себе си.
Боренсон се спусна по склона и приклекна на тревата до нея.
Тя протегна ръка и докосна неговата. Разправяха, че мощните чародеи можели да пробудят неведоми чувства в душата на обикновен човек, когато я обладаят. Огнетъкачите възбуждали апетитите му — ламтежа за богатства, похотта му към жени, желанието за кръвопролитие и скъперничеството му; докато Земните пазители събуждали желанието за създаване на потомство или за обработване на земята, или необходимостта от усамотение в мрачни кътчета. Боренсон никога не беше изпитвал подобни чувства — до този момент. Щом Мирима хвана ръката му, той почувства как го обгръща спокойствие, някаква прекрасна хармония, която прогони всичките му съмнения и тревоги. Беше почувствал същото предишната нощ, докато двамата лежаха преплели тела в леглото. Беше си помислил, че това усещане е вътре в него, че е породено от опиянението, което бе изпитал от любовта им. Сега разбра, че е нещо повече.
Мирима постави дясната му ръка в дланите си и го погледна дълбоко в очите. Нейните бяха толкова тъмни, че изглеждаха почти черни, а бялото им бе бледосиньо. Дори сега, когато вече нямаше утринна мъгла, в тъмните й коси проблясваха водни капки, а дъхът й ухаеше на планински ручей. Но нищо в нея не напомняше русалка. Очите й не бяха морскозелени. На шията й не се виждаха хрилни отвори. Нямаше и следа от сребристи люспици върху кожата й.