— Не се страхувай — каза тя и думите й пропъдиха страховете му. — Водата ме е натоварила с отговорност, която съм готова да поема. Настъпват мрачни времена, сухи времена. Водата се нуждае от воини, които да й помогнат да укрепи и излекува земята. Непрекъснато си мисля: ние с теб сме едно цяло. Бих искала да се присъединиш към мен.
„Значи тя е воин на Водата?“, запита се Боренсон. Това обясняваше защо по нищо не прилича на русалка. Вероятно това обясняваше и невероятната й храброст в сраженията. Та нали тъкмо от нейната ръка бе намерил гибелта си Сияйният на мрака, докато всички останали бяха отстъпили пред него. И със собствената си ръка бе прогонила дух, на което не беше способен нито един обикновен смъртен. Та нали тя бе посякла десетки хали във вчерашната битка. Да, тя бе истински воин. Нещо повече, Водата беше направила мъдър избор, съобразявайки желанието си с нейното предразположение.
Очите на Мирима искряха от копнеж.
— Моля те, съчетай се с мен — промълви тя. — От тази битка не остават белези по сърцето. Водата ще ги отмие до един.
Какво я бе обладало, за да произнесе подобно нещо? Тя знаеше, че вината, която той изпитваше заради избитите от него Посветители в замъка Силвареста, едва не го съсипа. Но нима знаеше, че след това бе подирил Водата, за да направи жертвоприношение до един свещен вир?
Беше сигурен, че дори тя да не знае, нейният господар знае. И в отговор сега му прави предложение.
Мирима протегна лявата си ръка, гребна шепа вода и я изля върху стиснатите им десни ръце. Боренсон не се поддаде на импулса да дръпне ръката си и хладната вода се разля върху нея, върху същата тази ръка, която преди седмица бе така подгизнала от кръв, че не се надяваше да я види отново чиста. Мирима изливаше водата бавно и тя потече надолу по палеца и пръстите, по дланта и пропълзя към лакътя му. „Водата е повече, отколкото може да се побере в една шепа.“ — помисли си той.
Беше по-топла, отколкото очакваше, сякаш още пазеше целувката на лятото. А след като Мирима го уми, цялата болка и умора в дясната му ръка се стопиха. Усети се на само умит. Усети се нов.
Тя се усмихна, наслаждавайки се на изумлението му. Гребна още веднъж и по водната повърхност препуснаха вълнички.
— Нека Водата те освежи — прошепна тя, докато я изливаше върху главата му. Мислите му сякаш се избистриха. Всички страхове за нейното бъдеще, всички съмнения за собствената му съдба, сякаш се стопиха. Тя гребна за трети път и поля гърдите му. — Нека Водата винаги те крепи — прошепна отново тя, наведе се да го целуне и добави: — И нека те приеме за свой.
И чак тогава го целуна и сграбчи туниката му. С мощен тласък го блъсна във вира. Но продължаваше да го притиска в прегръдката си, повличайки го със себе си към подмолите. Топлата вода беше над него, под него, навсякъде, а тя не го пускаше; продължаваше да го целува, а той не изпитваше необходимост да диша, нито желание да я отблъсне. Тя го държеше, притиснала устни до неговите, и той знаеше, че тя наистина го обича, почти толкова силно, колкото обичаше водата.
Ракът-слепец
Вероятно най-често срещаният обитател на подземния свят е ракът-слепец. Тези същества, чиито сетивни пипалца и скелетна конструкция показват, че са роднини на халите, имат огромен брой представители — от миниатюрните раци-фенери в пещерата Уодълс в Алник, чиито светещи телца могат спокойно да се поместят върху бебешки нокът, до рака-бегемот в Девингската дълбина, чиято черупка може да приюти голямо семейство.
Габорн Вал Ордън се спусна в подземния свят. Малкото на брой признаци на живот при входа на пещерата скоро отстъпиха пред опустошението. Още в началото на тунела въздухът захладня, а само след четвърт миля студът стана щипещ.
В мразовития въздух от ноздрите на конете започна да струи пара. След половин миля блещукащ лед покри стените и пода на тунела. Ледените кристали по тавана, изглежда, не бяха обезпокоявани от хиляда години. Ледени ветрила се разтваряха с широчина на човешка длан и отразената от покрива и вкочанените от студ стени светлина на опалите блестеше ослепително.
На едно място тялото на умряла хала задръсти пътя им. Дали беше умряла от естествена смърт, или беше убита от друга хала, или пък бе прегазена от ордата, докато тя бе препускала през пещерата, беше трудно да се каже. Отвратителното чудовище беше изблъскано до стената, сякаш халите се бяха опитвали да го заобиколят, а отделни части от тялото му бяха премазани. Безоката му глава бе непокътната, тикната до стената, а челюстите му зееха широко отворени. Миризмата бе привлякла няколко малки раци-слепци, но и те не бяха издържали на студа и се въргаляха на купчини наоколо.