Яхнаха конете и бавно заслизаха по стръмното. Пътят пред тях беше чист.
Повечето млади раци-слепци бяха безцветни. Черупките им приличаха на напукани кристали, през които се виждаха вътрешностите и мускулите им. Габорн виждаше сърцата им, които препускаха лудо от страх при приближаването на конете. Можеше да различи и цвета на храната, която поглъщаха. Повечето бяха дребни — едва няколко пръста.
Няколко заблудени грий прелетяха през пещерата със скоростта на стрели — търсеха хали заради полепналите по кожата им насекоми и паразити, с които се хранеха. Крилата им се извиваха и скрибуцаха болезнено. Едно от съществата кацна на рамото на Йоме, обезумяло от глад. Главата му беше като на хала — с форма на лопата и с малки сетивни пипалца, които растяха по челото и продължаваха по ръба на брадичката. То моментално заби нокти в наметката на Йоме и заровичка за насекоми. Тя изпищя, сграбчи го и го запокити в стената.
Малко след това групата видя първия огромен червей — сив като плужек, дълъг почти девет стъпки и широк колкото човешка ръка с разперени пръсти, той оставяше слузеста диря, докато се хранеше с колония плесени.
Габорн го гледаше като онемял. Не беше чувал много неща за подземния свят и не знаеше имената на растенията и животните му, както и на този гигантски червей.
Вече часове наред, след като бяха излезли от мъглата, се спускаха към търбуха на света. Тунелът постоянно се разклоняваше и кръстосващите го утъпкани от халите пътища показваха, че те често минават по тях.
На всяко разклонение Ейвран помирисваше следите и проверяваше за оставената от Майстора на пътя миризма. И въпреки спомените, които бе взела от него, дори тя се натъкваше на изненади.
След няколко часа бърза езда Габорн забеляза нещо: встрани от пътя беше издълбана недодялана малка пещера. Над нея в светлината на блещукащите опали ясно се виждаше надраскан като от човешка ръка надпис.
— Какво е това? — попита Габорн. — Леговище на животни?
— Не е на животни — отвърна Бинесман. — На хора. В древни времена, докато са преследвали халите, воините на Ерден Геборен често са изграждали такива подслони в подземния свят. Този надпис е на инкарски. Не познавам много добре езика им, но предполагам, че надписът гласи: „Устата на света — Преден пост 3“.
— Майсторът на пътя познаваше стотици подобни укрепления — поясни Ейвран.
— Мисля, че е добре да го огледаме — предложи Габорн. — Може да ни се наложи да потърсим убежище в някое такова укрепление, преди да е дошъл краят на пътуването ни.
Ейвран скокна от коня и надникна в тесния проход, като вдигна високо пред себе си проблясващия опал, за да освети пътя си с червеникавото му сияние.
— Тунелът е изкопан в твърда скала — съобщи тя. — Проходът се издига десетина крачки и завива наляво.
Заизкачва се първа. Габорн слезе от коня и я последва.
Порести черни гъби, сякаш смачкани листа, покриваха пода. Габорн изпита усещането, че пълзи по мокро одеяло.
В дъното на тунела откри помещение, което беше достатъчно голямо да побере десетина-петнайсет души. Усетили присъствието на натрапници, двойка раци-слепци побързаха да се мушнат зад висока каменна делва в един от ъглите. На една от стените беше подпряно древно копие за хала, отдавна ръждясало.
В друг ъгъл лежаха костите на дете. Кожата се беше разложила върху скелета, след което бе изсъхнала, скрепявайки костите.
Габорн огледа костите. Установи, че детето е било момиченце, на четири-пет годинки. Беше се свило в утробна поза, пъхнало пръстче в уста. Беше увито в одеяло, инкарско одеяло, изтъкано от дългите кичури на бяла коза.
Габорн чу нечие дишане. Йоме го бе последвала в тунела. Завари го да се взира в купчината кости.
— Кой би довел дете тук долу? — запита Йоме.
— Когато преди няколко дни вкусих мозъка на хала — обади се Ейвран, — видях нещо. Видях… пълни с хора кошари в дълбините на подземния свят. Халите ги използваха, за да изпробват магическите си заклинания върху тях. — Йоме я гледаше изумена. — Всичко, което могат — да изцедят водата от човешко тяло, да те ослепят болезнено, да предизвикат гниене на рани, — първо изпробват върху живи хора. Затова хващат пленници, не повече от двама-трима от едно място, и ги довеждат тук долу. Може би това момиченце е едно от тях.
— Сигурно е било ужасно — промълви Йоме, сякаш ставаше дума за нещо, което се е случило много отдавна.