Ейвран поклати глава.
— Не е било. Е. Те са все още тук долу.
Новината беше умопомрачителна. Габорн си беше представял, че мозъкът на Ейвран е огромна пещера, пълна със съкровища, които чакат единствено някой да плисне светлина върху тях. Сега установяваше, че е претъпкана с кости и кошмари.
— Знаеш ли къде са? — попита той. — Можеш ли да ми покажеш пътя?
Освен всичките си невъзможни задачи, трябваше да открие и тези хора и да ги измъкне от затвора им, стига да се справи.
— На дъното — каза Ейвран. — Близо до Леговището на костите.
Габорн пое дълбоко дъх. Беше му трудно да диша в това тясно пространство. Отначало си беше помислил, че подобен пост може да е подходящо място за лагеруване, но сега знаеше, че точно в този не би могъл да си почине, с вторачените в него очни кухини на момиченцето. Изпита вина, че е жив, когато толкова други хора са мъртви. Изпита вина, че му се живее, когато земните му сетива го предупреждаваха, че на толкова други предстои да умрат.
— Да вървим — подкани ги Габорн.
Не бяха успели да се отдалечат и на десетина мили от древния пост, когато Габорн спря коня си, вторачи се в пътя пред тях и каза:
— Усещам опасност — недалеч оттук.
Разтърсен свят
Една добре възпитана лейди следва да умее всичко. Не е достатъчно да е майсторка в ръкоделието. Тя трябва да е подготвена да ръководи държава. Да умее също така да разпространява слухове, да разменя наемници, да организира празненства, да набива на кол убийци, да успокои дете и да предвожда кавалерия в атака.
Нервите на Йоме бяха изопнати до краен предел и стомахът й се бе свил на буца. Знаеше, че ще срещне хали в подземния свят, но се надяваше това да не стане толкова скоро.
През последните седемдесетина мили тунелът беше твърде еднообразен — безкраен мрачен проход през подземния свят, в който единственото разнообразие беше срещата с някой случаен рак-слепец или огромен червей. По сивите камъни нямаше нито едно цветно петънце. Неочаквано пред тях се откри естествена пещера, чийто таван се издигаше на стотици стъпки. В далечината гърмеше буйна река, а наблизо Йоме дочу стичащата се по стените вода и процеждащите се от сталактитите капки. Тунелът пред тях бе покрит с блещукащ като кварц калцит, който халите бяха натрошили под краката си, и оставената от тях диря сякаш беше осеяна със стъкълца. Въздухът беше наситен с острата миризма на сяра.
— Халите харесват тези езерца — каза Ейвран. — Това им е последната глътка вода, преди да напуснат подземния свят.
— Те са тук — каза Габорн и поклати убедено глава. — На пътя пред нас. Усещам опасността да се увеличава.
Йоме беше наблюдавала от разстояние битка с хали, но самата тя никога не бе участвала в такава. Зелената жена, вайлдът на Бинесман, се надигна на стремената си и задуши въздуха като хрътка, втренчила поглед пред себе си.
— Надушваш ли хали? — попита я Ейвран.
— Не. — Зелената жена поклати глава.
Габорн погледна въпросително Ейвран.
— Може да са поставили стража отпред — обясни тя. — И да са се заровили.
„Човек по нищо не би могъл да ги усети, докато не го хванат“ — помисли си Йоме.
— Поемам водачеството — обяви Габорн. Със Земния си взор той единствен можеше да се придвижва с известна сигурност.
Всички препуснаха напред.
Йоме беше нащрек. Бе вдигнала опалите високо над главата си и те осветяваха пещерата така, както вероятно не бе осветявана никога. Стените блещукаха като глазура в нюансите на мед и слонова кост. Отвсякъде се процеждаше и стичаше топла вода с мирис на сяра, образувала в продължение на векове причудливи каменни утайки. По пода като някакви странни същества клечаха сталагмити, а от тавана като змии се извиваха сталактити. Плитките зеленикави вирчета от двете страни на пътя бълваха пара. Върху тинята на дъното им се виждаха безброй стъпки на хали.
Растителността беше рядка, но от пукнатините по тавана провисваха папрати. Нещо огромно с размерите на орел размаха криле над главите им и закръжи около един сталактит.
— Ястреб-грий! — развика се Бинесман.
Габорн дръпна юздите на коня и извадя сабята си, без да откъсва очи от съществото, което направи още два кръга. Приличаше на гигантски прилеп, но имаше глава на хала — безока, плоска, с огромен брой зъби в устата и провиснали по долната челюст сетивни пипалца; пипалца имаше и по гърба.