Жребецът го изгледа с любопитство, наострил уши напред. Йоме се запита дали животното разбира какво му говори чародеят, но знаеше, че подсиленият кон някога е бил личен жребец на Радж Атън. Дамгосаните по кожата му руни показваха, че има четири дара на ум и беше схватлив почти като човек. Може би разбираше.
— Тръгвай, приятелю — подкани го Бинесман. — Осигурих светлина за из път.
Земята не преставаше да се тресе. Сякаш из пещерата се търкаляха гигантски камъни. Тътенът не идваше от конкретна посока. Йоме имаше усещането, че халите ще връхлетят отгоре им всеки момент, макар да беше убедена, че са много далеч. Шумът бе оглушителен не защото бяха наблизо, а защото бяха безброй.
Чародеят обърна гръб на коня си. Габорн вече се катереше по скалите и теглеше зелената жена зад себе си. Йоме ги последва най-отзад.
Конете препуснаха по обратния път, изпълвайки тунела с чаткането на копитата си.
— Хайде — подкани Йоме чародеят. — Тръгвай напред.
Той я изчака, докато тя се изкатери между два сталагмита, извисили снага като странна стража. До убежището нямаше пътека. Докато изкачваше склона, Йоме трябваше да се оглежда за какво да се хване. Макар да бяха гладки и хлъзгави, камъните по стената предоставяха доста такива възможности.
Тя се обърна да види защо се бави чародеят. Той извади от джоба си няколко стръкчета магданоз и ги благослови. Хвърли ги на пътя и начерта с жезъла заклинателни знаци за защита на земята.
Йоме стигна до убежището и се вмъкна през отвора. Габорн и останалите вече бяха вътре. Беше малка пещера, дълга около четиридесет стъпки. Образувалите се в течение на векове сталактити се бяха съединили със сталагмитите под тях, оформяйки разкривени колони. Няколко от тях бяха толкова близо една до друга, че образуваха масивна стена. Следите по пода показваха, че някога пещерата е била наводнявана, но сега беше суха.
— Халите ще подушат конете — обади се Ейвран. — И ще дойдат да проверят.
— Но няма да подушат нас — увери я Бинесман.
Йоме се изненада. Вярно, че Бинесман беше най-великолепният билкар, когото познаваше. Заклинанията му обогатяваха естествените качества на растенията, подсилвайки въздействието им. Но беше ли по силите дори на несравнимия Бинесман да скрие от халите миризмата на петима души?
Сърцето й заблъска. Огледа тясната пещера. Нямаше изход. По челото на Габорн бе избила пот. Той облиза устни.
„Какво ли е това — запита се тя, — че дори Земния крал е уплашен?“
Земята започна да се тресе така, че от тавана се откъртиха каменни отломки. Далечният тътен се примеси със съскане — звукът от дишането на халите. Сякаш тунелът представляваше огромна дихателна тръба и дишаше самата земя.
Габорн пусна седлото на пода и свали денка, въжетата и вързопите. След това ги метна на рамо. Изправи се и се огледа нервно.
Йоме и останалите грабнаха багажа си.
— Дръпнете се назад — нареди Габорн. — В дъното на пещерата.
Ейвран тръгна първа. Бинесман и останалите я последваха. Габорн хвана копието и застана да пази на входа.
Ейвран се облегна на задната стена и се заслуша. Тътенът се засилваше. Подът се тресеше и помещението се изпълни с прах.
— Бързо напредват — промълви тя. — Много бързо.
— Много бързо? — запита паникьосана Йоме.
— Ето това е — добави Ейвран. — Това е цялата орда, цялата войска. Това е краят на света.
— Какво имаш предвид, като казваш, че това е ордата? — попита настоятелно Йоме.
— Сега идват истинските воини — отвърна Ейвран, — и идват всички до един. Ще доведат със себе си най-могъщите бойни вещери и… и… — Тя вдигна ръце, безсилна да обяснява повече.
Три дни. Габорн бе предупредил, че след три дни предстои ужасна битка в Карис. Йоме пресметна с каква скорост се бяха придвижили обикновените хали и заключи, че три дни са достатъчни. След три дни армията, която прекосяваше подземния свят, щеше да стигне до Карис.
Габорн закрачи до входа на пещерата.
— Какво има? — попита Йоме.
— Земята… — отвърна той. — Земята ме предупреждава да бягаме, но не виждам никакъв изход.
— Може би трябва да тръгнем след конете — предложи Ейвран.
— Не — противопостави се Габорн. — Това е вярната посока. Просто аз… просто не виждам изхода.
Йоме се втурна да търси като обезумяла. Белите стени ги ограждаха отвсякъде като спуснати каменни завеси. Подът бе осеян с кратери от изсъхнали преди векове езерца. Белите ръбове по периферията показваха докъде е стигала водата. По земята бяха пръснати съвършени белезникавосинкави пещерни бисери.