Докопа най-напред Ейвран и я напъха в дупката. Ейвран се преметна няколко пъти, след което се пързулна по корем надолу. Стигна дъното и залази. Скимтеше и се мъчеше да се отдалечи на безопасно разстояние. Йоме напипа денка й и го метна след нея. После извика на останалите:
— Насам!
Едва различаваше приятелите си. Не можеше да фокусира погледа си. Габорн, Бинесман и вайлдът бяха само някакви смътни сенки, които се движеха из препълнения от болка свят.
— Наведи се! — изкрещя Габорн.
Йоме се сниши.
Прътът профуча край главата й. Тя по-скоро го усети, отколкото го видя. Както беше полуослепяла, единствено предупреждението на Габорн я спаси.
Тя сграбчи Габорн, който се сгърчи от болка и притисна ребрата си с ръка, и го избута към изхода.
— Върви!
После бутна натам и Бинесман.
Зелената жена все още охраняваше входа на пещерата. Поредната хала тикна глава в отвора, опитвайки се да се вмъкне, но тя я фрасна в челюстта. Из цялата пещера се посипаха парчета кървава плът.
Йоме заопипва пода слепешката. Бинесман беше изпуснал тоягата и денка си. Тя ги мушна в тесния отвор, след това метна и своя денк и се плъзна през изхода.
Пое въздух, чист въздух! За момент остана просната по корем, вдишвайки дълбоко, за да прочисти дробовете си от проклятията на халите.
— Грозен избавителю, светъл разрушителю — при мен! — викна с немощен глас Бинесман.
В отговор зелената жена влетя през отвора над главите им. Претърколи се по склона и се блъсна в една каменна стена с такъв трясък, че ако беше човешко същество, щеше да изпотроши всичките си кокали.
— Да се махаме оттук — нареди Габорн.
Земята продължаваше да се тресе от подминаващите хали, съскането им ехтеше.
Йоме погледна назад. От даровете на взор и издръжливост зрението й се възстановяваше бързо. На халите щеше да им отнеме известно време да се промъкнат в пещерата и да открият изхода, през който се бяха измъкнали. Но нямаше никакво съмнение, че ще ги последват.
Пред тях през подземния свят се извиваше древно речно корито, тук-там осеяно с вирчета, пълни с вода. Странни, подобни на зелеви листа растения покриваха стените. Таванът беше обрасъл с преплетени в пищно изобилие грудки и влакнести коренища, а сред покрилите целия под гъделичкащи папрати се открояваха островчета — гигантски бели гъби. Но все пак речното корито се различаваше ясно. Придвижването през този пущинак нямаше да е никак леко. А и накъде трябваше да вървят?
Конете ги нямаше. Габорн бе ранен. А халите бяха по петите им. Един сталактит се откърти от тавана и се разби на десетина крачки от тях.
— Лесното май бе дотук — отбеляза Йоме.
Шахтата
Осмели се да бъдеш водач. Когато се изправят пред голяма опасност, хората ще последват всеки, който поеме риска да направи първата крачка.
— Тръгваме! — подкани ги Габорн. — Нямаме никакво време за губене.
„Тръгваме накъде?“, запита се Ейвран.
В тунелите на халите можеше да разпознае пътя. Но тук, в тази естествена пещера, без да я води миризмата на халите по стените, се чувстваше изгубена. Земята тътнеше под стъпките на стотиците хиляди хали.
Едва се бяха измъкнали от малката пещера. Ейвран издиша въздуха от дробовете си, за да ги изчисти от проклятията на халите.
— Сляпа съм! — Тя присви очи.
Не можеше да фокусира погледа си. Виждаше като през червеникава мъгла.
— Ще се оправиш — успокои я Бинесман.
Тя се втренчи в него — смътен силует в сумрака. Успя да го разпознае единствено по цвета на светлината от забодената на шапката му игла. За момент успя да фокусира очи върху лицето му. Заклинанието беше толкова силно, че бялото на очите му бе кървавочервено.
Усещаше очите си като жигосани. Никога не бе изпитвала толкова остра болка.
„Сигурно и моите са зачервени“, мина й през ума.
Бинесман бръкна в джоба си и извади малка китка.
— Ето — каза той. — Цяр за очи.
Скърши стъбълцето на растението и го близна, след което бързо тръкна клепачите й с него. Болката мигновено изчезна. Чародеят вече лекуваше и останалите.
Ейвран грабна денка и въжетата и огледа двете посоки — нагоре и надолу. От двете страни на пещерата от тавана провисваха сталактити, а от пода като гора от стрели се издигаха сталагмити. Но по средата пространството беше свободно. Там някога беше текла реката. Сега речното дъно бе покрито със странна подземна растителност, напомняща тъмна жилава папрат. Тя се поклащаше едва-едва, сякаш подухвана от лек ветрец. Бинесман я наричаше „гъделичкаща папрат“.