— Какво от това?
— Каза ми, че баща ти страда от самозаблуди…
— Баща ми може да е луд — прекъсна я грубо Селинор, — но не е зъл човек.
— Нали тъкмо ти ми разказваше как случайно умрял неговият гадател? — напомни му Ерин. — Ако го е убил той, може да е било проява на лудост. А може и да е било злодеяние.
— Само го подозирам — отвърна Селинор. — Няма никакви доказателства. Освен това той започна да се държи странно преди чародеите на Радж Атън да повикат Сияйния на мрака. Дори посланието ти да е истина, дори твоят „локъс“ да е действителен, нищо не те оправдава да подозираш баща ми.
На Селинор не му се обсъждаше възможността баща му да е обсебен. Тя не го обвиняваше. Нито пък можеше да оспори, че баща му е започнал да се държи странно седмици преди това.
И все пак нещо, което бухалът от подземния свят й беше казал, я безпокоеше. Беше й показал локъс, сянка от зло, обитаваща един мъж, който излъчваше около себе си филизите на мрака и докосваше другите, като ги съблазняваше, впримчваше, изпълваше ги със собствената си разруха.
Така влиянието на локъса се разрастваше и изпълваше сърцата на хората, изпепеляваше разума им и ги подготвяше да станат обиталища на други като него.
Досега не беше срещала Гантръл, но фанатичният блясък в очите на капитана и начинът, по който караше воините си да пазят Селинор, своя принц, сякаш беше пленен шпионин, я караха да подозира, че е докоснат от локъс.
Както и бащата на Селинор: с твърденията му, че е Земния крал, със заговорите срещу Габорн, с лъжите, изпращани на далечни лордове, които би трябвало да са съюзници на Габорн.
„Асгарот може и да не обитава бащата на Селинор — помисли си Ерин, — но все пак представлява заплаха.“
— Вие двамата какво правите сами там? — провикна се капитан Гантръл.
Приближи се бавно към тях; пресилената му усмивчица едва прикриваше изписаното върху лицето му подозрение.
— Планираме бягството ми обратно във Флийдс — отвърна закачливо Ерин.
— Не би било разумно — опита се без никакъв успех да имитира безгрижието й Гантръл и погледна одобрително към рицарите си, които бяха яхнали конете, почти готови да потеглят. — Е, да видим дали ще си прекараме добре, докато все още е хладно.
Ерин се опита да се усмихне, макар Гантръл да я безпокоеше все по-силно. Инстинктът й подсказваше, че вместо да му се хили учтиво като на някакъв нахален ухажор, би било по-добре да разпори корема му и да го удуши със собствените му черва.
Тя се метна на коня си, изтощена от недостига на сън, и препусна в ранното утро. През няколко мили се разминаваха с малобройни групички рицари, които яздеха на юг. След тях се придвижваха във фургони или тътреха крака по прашния път ковачи, перачки и фермери. Колари караха военни фургони, натоварени с копия, стрели, храна и палатки, всичко необходимо за продължителен поход.
След като подминаха керван от двайсетина балисти, качени на колелета и теглени от коне, Ерин запита безгрижно Гантръл:
— Защо е цялото това раздвижване още преди изгрев слънце. Коя страна възнамерявате да нападате?
— Да нападаме ли, ваше височество? — възкликна Гантръл. — Това е съвсем нормално дислоциране на отбранителните ни линии.
Яздеше толкова близо до нея, че й се налагаше да кара коня си да завива встрани, за да не преплете крак с неговия.
— Ако се опасявахте от нападение — възпротиви се Ерин, — щяхте да подсилите укрепленията, а не да струпвате войски по южната граница. Та кого ще нападате?
— Не бих могъл да кажа, милейди — отвърна Гантръл с вбесяващо лицемерна усмивчица.
Разлудувалите се коне току се изправяха на задните си крака. Рицарските брони подрънкваха като чинели под барабаненето на конските копита, сякаш служеха за акомпанимент на някакъв грандиозен химн.
На изтощената Ерин всичко й се струваше като някакъв сюрреалистичен сън. Някои смятаха Южен Кроудън за красива страна и не беше лъжа: дърветата по хълмовете се гиздеха в шарените си одежди от есенни багри, а тук-там се случваше зад някой завой да зърне живописна каменна къщурка, задрямала под някой разкривен дъб или бряст. Наблизо самотна крава хрупаше трева в мъглата от утринна роса, а каменните дувари, издигнати от незапомнени времена, ясно очертаваха потъналите в спокойствие фермерски ниви. Но зад следващия завой се появяваше следващата овехтяла под разкривен бряст каменна къщурка с похрупваща тревица край обора крава, следващите безкрайни каменни огради, очертаващи квадратите земя, и пак, и пак, докато на Ерин не започна да й се струва, че никоя следваща къщурка или крава, или ливада, или дърво не биха могли да я възторгнат.