"Лейди Калигула" не е исторически роман. Което означава, че няма нищо общо с досадните дидактични интерпретации и теории, възприети от историците, чиито цели са изследователски, а не разказвачески.
Въпреки това не искам да имате проблеми с историческите препратки и генеалогичните връзки, които лежат в основата на моето повествование. Те са напълно верни и в пълно съгласие с регистрираните от историците събития от миналото. Но в същото време има прекалено много загубени, скрити или нарочно унищожени документални първоизточници и празнините, зейнали след тях, са запълнени с недостоверни интерпретации.
Затова съм се облегнал на университетското си обучение по римско право, на продължаващата цял живот страст по римската история, политика, митология и пищен живот, както и на обширните си изследвания за характерите, конфликтите, географията и героите на предхристиянски Рим, за да оборя недостоверното във версиите и писанията на официално признатите учени от съвремието.
По-специално Калигула винаги е предизвиквал противоречиви тълкувания. Въпреки липсата на източници от времето на четиригодишното му управление и непосредствено след това изобилстват погрешни интерпретации на живота му и дейността му като император.
Преди доста време, когато започнах да чета за него, бях поразен! Повечето учени и романисти бяха унищожителни спрямо този млад човек, наричаха го чудовище, луд, употребяваха и други подобни епитети, а всичко, което знаеха за него, идваше от двама – повтарям двама – изключително ненадеждни и обичащи интригите римски историци (Светоний и Дион Касий), които са писали за Калигула 60 до 180 години след смъртта му! И колкото повече се опитвах да вникна в смисъла между редовете, толкова повече осъзнавах откъде идва враждебността към него.
Да... върху Калигула се изсипваха същата раздираща завист, злоба и самодоволство, същото изпълнено с омраза морализаторстване, което прикрива лъжите и клеветите за бунтарите, опълчвали се откакто свят светува против "защитниците на статуквото".
Донякъде те извираха от така наречените бони, или "първенците", "праведниците" – дясното крило на римското общество, основано от прословутия цензор Катон около два века преди Калигула и отговорно за убийството на Юлий Цезар. Отчасти се подхранваха от християнските "морализатори" от средните векове, които са изтезавали и убивали всеки несъгласен с техния морал, но са възпявани без прекъсване от своите лакеи чак до наши дни.
Всички те изливат отровната си неприязън към римския император, чийто дързък, демонстративен и екстравагантен начин на живот и самонадеяно и революционно управление застрашават старите догми на закостенялото, доминирано от мъжете римско общество и конспиративната политика на Сената.
Няколко либерални историци от XX век, като любимия ми Антъни А. Барет (3), отхвърлят лъжливите, преувеличени и будещи смях разкази за Калигула, но дори консервативните автори са съгласни, че писанията на двамата – Светоний и Дион Касий – са пълни със слухове и инсинуации.
Според "Енциклопедия Британика" повествованието в "De vita Caesarum" (4) на Светоний е – цитирам: "подправено с клюки и живописни анекдоти, които не са проверени изчерпателно за достоверност", а "Romaike historia"(5) на Дион Касий – цитирам: "не блести с безпристрастност и критични исторически умения".
Но клеветническата кампания, подготвена от Светоний и Дион Касий, е преповторена под различни форми от много други историци – древни и съвременни, – които създават около Калигула свят, пълен със зверства и зло. Тук би трябвало да ми зададете въпроса: "Какво те накара теб, Ласе Браун, да решиш, че младият владетел на Рим е смел, решителен и отговорен император, който през краткото си управление е предизвикал и пробудил у съвременниците си страстите, описани в романа ти?"
За единствен достоверен източник за живота на Калигула и неговото наследство би трябвало да се смята прочутият и много надежден римски историк Публий Корнелий Тацит, писал за него повече от 70 години след смъртта му. Дали наистина педантичната грижа на Тацит за историческа достоверност хвърля нова светлина върху битието на нашия приятел Кал?
Ето така оформих своята позиция. Обърнете внимание на фактите и използвайте въображението си...
Книгите от шеста до десета от "Аналите" (6) на Тацит, или по-точно петте, занимаващи се с Калигула, са "изгубени"! Целият му труд се е състоял от 16 книги и е бил посветен на Юлиево-Клавдиевата династия след Август – 23-те години управление на Тиберий, 4-те на Калигула, 12-те на Клавдий и 14-те на Нерон.
Като се има предвид, че първите пет книги са посветени на огромен брой важни военни кампании и събития от 23-годишното управление на Тиберий и че последните шест-седем книги отразяват последните 26 години и се занимават с постиженията на Клавдий, завоевателя на Британия, и с невероятните живот и политика на Нерон, съм се питал неведнъж: "Защо сериозен историк като Тацит е решил да напише пет книги за само четиригодишното управление на Калигула?"