- Стига само да не е, че не искаш това...
Ема се повдигна на пръсти и го целуна. Дълга, бавна, опияняваща целувка, която изтръгна нисък стон от гърлото му.
Когато най-сетне се отдръпна от него, той я гледаше.
- Как се справят хората с тези чувства? - Изглеждаше искрено озадачен. - Как успяват да се откъснат един от друг дори за миг, когато са влюбени?
Ема преглътна внезапния порив да заплаче. „Влюбени." Никога досега не го беше казвал.
„Обичам те, Джулиън Блекторн", помисли си, докато го гледаше, застанал в стаята й, както милион пъти преди и все пак сега бе съвършено различно. Как бе възможно нещо да е толкова безопасно и познато и едновременно с това - така ужасяващо и всепоглъщащо, и ново?
Върху касата на вратата зад него виждаше бледите резки, с които някога всяка година отбелязваха ръста си. Бяха спрели да го правят, когато Джулиън стана по-висок от нея и сега най-високата чертичка се намираше много по-ниско от главата му.
- Ще се видим на плажа - прошепна Ема.
Той се поколеба за миг, а после кимна и излезе от стаята. Лошо предчувствие се надигна в гърдите й, докато го гледаше как си тръгва... Как ли щеше да реагира на онова, което й беше казал Малкълм? Дори да го отхвърлеше като лъжа, как бе възможно да планираш един живот, изпълнен с лъжи и криене, като нещо щастливо? Ема никога не беше виждала смисъла от годежните тържества [макар да се радваше за Изабел и Саймън), ала сега вече разбра: когато си влюбен, искаш да кажеш на всички, а именно това те не можеха да сторят.
Поне би могла да го успокои, че го обича. Че винаги ще го обича. Че никой не би могъл да го измести.
Мислите й бяха прекъснати от рязък звук. Телефонът й. Приближи се до бюрото и го взе, извиквайки главния екран с палец.
Върху него имаше съобщение, написано с големи червени букви.
СПЕШНО.
ЕЛА ВЕДНАГА МОЛЯ ТЕ.
КИТ РУК
- Кристина?
Кристина бавно се изпъна. Гърбът и краката я боляха; беше заспала в стола до леглото си. Вероятно би могла да се свие на пода, но така нямаше да вижда Диего.
Раната на рамото му се бе оказала много по-тежка, отколкото бе предположила - дълбоко порязване, заобиколено от зачервено изгаряне, оставено от черна магия, заради която целителните руни нямаха почти никакъв ефект. Беше срязала бойното му облекло, за да го свали от него, както и ризата отдолу, подгизнала от пот и кръв.
Беше донесла кърпи и бе застлала леглото с тях, навлажнявайки няколко, за да избърше кръвта от лицето и шията му. Беше му дала болкоуспокояваща руна след болкоуспокояваща руна, иратце след иратце. Въпреки това той бе прекарал по-голямата част от нощта, мятайки се неспокойно в леглото, буреносно черната му коса беше разпиляна върху възглавниците.
Никога, откакто бе напуснала Мексико, Кристина не си бе спомняла по-ясно и по-болезнено какво бяха двамата един за друг като по-малки. Колко го бе обичала. Сърцето й сякаш се късаше, когато го чуваше да вика брат си, да го умолява. Jaime, Jaime, ayúdame. Помогни ми. А после бе викал и нея, и то бе още по-страшно. Cristina, no me dejes. Regresa. Кристина, не ме оставяй. Върни се.
Тук съм, казала му бе тя, estoy aquí. Ала той не се бе събудил и пръстите му се бяха вкопчили в чаршафите, докато най-сетне потъна в неспокоен сън.
Кристина не помнеше колко дълго след това бе заспала и тя. Чувала бе гласове от долния етаж, а после стъпки по коридора. Ема бе надникнала, за да провери как са двамата с Диего, прегърнала я бе и бе отишла да си легне, след като Кристина я бе уверила, че всичко е наред.
Ала сега през прозореца струеше светлина, а Диего я гледаше с очи, в които нямаше и следа от болка или треска.
- ¿Estas bien?35 - прошепна тя с пресъхнало гърло.
Диего седна в леглото и чаршафът се смъкна. Доста внезапно напомняне, помисли си Кристина, че е без риза. Тя се съсредоточи върху белега на гърдите му, където го беше поразила магията на Малкълм. Беше точно над сърцето му, на мястото за сватбената руна и имаше по-наситен лилав цвят от обикновена синина. Беше почти с цвета на очите на Малкълм.
- Да, добре съм - отвърна той, мъничко изненадано. -Наистина съм добре. Ти при... - Сведе поглед надолу и за миг досущ заприлича на малкото момче, което Кристина си спомняше, момчето, което следваше пагубния пример на Хайме и мълчаливо понасяше неприятности и хокания. -Сънувах, че остана при мен.
- Наистина останах при теб. - Кристина потисна порива да се наведе и да отметне косата му назад.
- И всичко е наред? Не си спомням кой знае какво, след като се прибрахме.