Тя кимна.
- Всичко се нареди учудващо добре.
- В твоята стая ли сме? - Диего се огледа наоколо и се усмихна, забелязал нещо зад нея. - Спомням си това.
Кристина се обърна. На една полица до леглото имаше árbol de vida, дърво на живота - деликатна керамична фигурка, по която висяха керамични цветя, луни, слънца, лъвове, русалки и стрели. Ангелът Габриел си почиваше под него, облегнал гръб на дървото, с щит върху коляното си. Беше един от малкото спомени от дома, които бе взела със себе си.
- Ти го направи - каза тя. - За тринайсетия ми рожден ден.
Диего се наведе напред, облегнал длани на коленете си.
- Не ти ли липсва домът, Кристина? Дори съвсем мъничко?
- Естествено, че ми липсва - отвърна тя. Линията на гърба му беше гладка, непрекъсната. Спомняше си как бе забивала нокти в лопатките му, когато се целуваха. - Липсва ми семейството ми. Липсва ми дори трафикът в Мексико... не че тук е много по-добре. Липсва ми храната, няма да повярваш на какво казват мексиканска храна тук. Липсва ми да си хапвам jicaletas36 в парка заедно с теб. - Тя си спомни лайм и лют пипер по пръстите си, мъничко кисело и мъничко лютиво.
- Липсваш ми - каза той. - Липсваш ми всеки ден.
- Диего... - Кристина се плъзна от стола на леглото и посегна към дясната му ръка. Беше широка и топла в нейната и тя усети натиска на семейния му пръстен върху дланта си... И двамата носеха пръстени на рода Росалес, ала върху нейния беше нарисуван знакът на семейство Мендоса, а върху неговия - този на семейство Росио. - Ти ми спаси живота. Съжалявам, че бях толкова неумолима. Би трябвало да знам. Би трябвало да те познавам по-добре.
- Кристина...
Свободната му ръка откри косата й, бузата й. Връхчетата на пръстите му докоснаха леко кожата й. Приведе се към нея, давайки й предостатъчно време да се отдръпне. Тя не го направи. Когато устните му откриха нейните, тя отметна глава, за да го целуне, а сърцето й се изпълни със странното усещане, че е тръгнала както към бъдещето, така и към миналото си.
„Все някъде - помисли си Марк. - Все трябваше да е някъде в къщата." Джулиън му беше казал, че е прибрал всичко от стаята му в кутии и ги е отнесъл в източния склад. Крайно време бе да си вземе старите вещи, така че стаята му отново да изглежда така, сякаш някой живее в нея. Което означаваше, че трябва да намери склада.
Би могъл просто да попита Джулиън, само че така и не бе успял да го намери. Може би се беше скрил някъде и се занимаваше с делата на Института. Струваше му се повече от странно, че нещата пак ще тръгнат както преди, с Джулиън, начело на Института, без Клейвът изобщо да подозира.
Несъмнено трябва да съществуваше начин да помогне на брат си, да пооблекчи товара му. Несъмнено сега, когато двамата с Ема знаеха, на Джулс щеше да му бъде по-лесно. Вероятно бе настъпил моментът да кажат и на по-малките. Марк мълчаливо се зарече да остане до брат си през всичко това. По-лесно бе да живееш в истина, отколкото в лъжа, казваше Кийрън винаги.
Мисълта за Кийрън го накара да потръпне и той отвори някаква врата. Музикална стая. Очевидно никой не я използваше - имаше потънало в прах пиано, няколко струнни инструмента, окачени на стената, и калъф за цигулка. Той поне изглеждаше грижливо лъснат. Бащата на Ема бе свирил на цигулка, спомни си Марк: страстта на елфическите Дворове към онези, които можеха да свирят, бе накарала Марк да се държи настрани от всякаква музика.
- Марк?
Той подскочи и се обърна. Тай се беше появил зад него, босоног, облечен в тъмни дънки и черен пуловер. От тъмните цветове изглеждаше още по-слабичък.
- Здравей, Тиберий. - Марк харесваше цялото име на малкия си брат. То като че ли подхождаше на сериозното му държание. - Търсиш ли нещо?
- Теб - отвърна Тай по своя директен начин. - Опитах и снощи, но не можах да те намеря, а после заспах.
- Сбогувах се с Кийрън - обясни Марк.
- Сбогувал си се? - Тай изпъна рамене. - Означава ли това, че със сигурност оставаш?
Марк не можа да потисне усмивката си.
- Да. Оставам.
От гърдите на Тай се откъсна продължителна въздишка, облекчена, но и мъничко притеснена.
- Добре. Това е добре.
- И на мен така ми се стори.
- Добре е - обясни Тай, сякаш Марк не схващаше съвсем, -защото можеш да замениш Джулиън.
- Да заменя Джулиън? - Марк го зяпна объркано.
- Джулиън не е най-възрастният. И въпреки че те никога няма да го възложат на теб, защото си наполовина елф, все пак би могъл да вършиш онова, което прави Джулиън. Да се грижиш за нас, да ни казваш какво да правим. Не е нужно да бъде той. Би могъл да си ти.