Само че не го беше грижа. Беше полуобезумял от паника и ужас. Демонът се изправи на задните си крака и Кит замахна със стола, запращайки го назад. Чудовището се изправи и отново се хвърли напред. Кит финтира, но този път един от покритите с остри шипове крака се спусна надолу, разрязвайки стола надве. Демонът скочи към него, оголил зъби, и Кит вдигна останките от стола, които се пръснаха в ръцете му, а самият той политна към стената.
Ударът в главата го зашемети и като през мъгла той видя как подобното на богомолка чудовище се надвесва над него. „Нека стане бързо - помисли си той. - За бога, нека умра бързо."
Чудовището се приближаваше към него с отворена уста, пълна с редици зъби, зейнала черна паст, която изпълни цялото му зрение. Вдигна ръка, за да се предпази... Пастта идваше все по-близо и по-близо... и изведнъж сякаш се пръсна. Главата на демона отхвърча на една страна, тялото му - на друга. Зелено-черна кръв оплиска Кит.
Той погледна нагоре и през мъглата видя двама души над себе си. Едната от тях беше русокосото момиче от Института, Ема Карстерс, стиснала златен меч, изцапан с демонска кръв. До нея стоеше жена, която изглеждаше с няколко години по-голяма, висока и стройна, с дълга, къдрава кестенява коса. Кит смътно си спомняше, че я е виждал и преди... На Пазара на сенките? Не беше сигурен.
- Ти се оправи с Кит - каза Ема. - Аз ще се погрижа за мантидите.
Ема изчезна от погледа на Кит, който сега виждаше единствено другата жена. Тя имаше мило и нежно лице и го гледаше с учудваща топлота.
- Аз съм Теса Грей - каза тя. - Изправи се, Кристофър.
Кит примига. Никой никога не го наричаше Кристофър.
Никой, освен баща му, когато беше ядосан. При мисълта за Джони го прониза болка и той погледна натам, където лежеше сгърченото тяло на баща му.
За негова изненада, сега там имаше двама души. Висок мъж с тъмна коса и бастун с острие на меч се бе присъединил към Ема и двамата посичаха чудовищата наоколо. Зелена демонска кръв шуртеше като гейзер.
- Баща ми... - Кит облиза пресъхналите си устни и усети вкус на кръв. - Той...
- Ще трябва да скърбиш по-късно. Сега се намираш в голяма опасност. Може да дойдат и други от тези създания, както и още по-страшни неща.
Кит я погледна през мъглата. В устата му горчеше.
- Ти ловец на сенки ли си?
- Не съм - отвърна Теса учудващо твърдо. - Ала ти си. -Тя му протегна ръка. - Хайде, изправи се Кристофър Херондейл. От дълго време те издирваме.
- Кажи нещо - помоли Ема. - Моля те.
Ала момчето на седалката до нея мълчеше и се взираше през прозореца към океана навън. Бяха стигнали чак до крайбрежната магистрала, без Кит да каже нито дума.
- Всичко е наред - обади се Теса от задната седалка. Гласът й беше мек, но той винаги си беше такъв. - Не е нужно да говориш, Кристофър.
- Не се казвам така - заяви Кит, взирайки се през прозореца.
Ема подскочи лекичко при звука на монотонния му глас.
Знаеше, че е малко по-малък от нея, но се досещаше по-скоро от държанието му, отколкото от нещо друго. Беше доста висок и движенията му в къщата, докато се биеше с мантидите, бяха впечатляващи.
Носеше окървавени дънки и подгизнала от кръв тениска, която някога вероятно е била синя. Краищата на русата му коса лепнеха от демонска и човешка кръв.
Ема бе разбрала, че става нещо лошо в мига, в който бе пристигнала пред къщата на Джони Рук. Въпреки че мястото си изглеждаше същото, въпреки че вратата и прозорците бяха затворени и не се чуваше нищо, тя бе доловила липсата на магическата енергия, така очевидна предишния път, когато бяха дошли тук. Погледнала бе съобщението в телефона си и бе извадила Кортана.
Вътрешността изглеждаше така, сякаш бе избухнала бомба. Очевидно бе, че мантидите бяха нахлули откъм земята под къщата - демоните често пътуваха под земята, за да избегнат слънчевата светлина. Бяха изригнали през дъските на пода; навсякъде имаше кръв и дървени стърготини.
И мантиди. В дневната на Джони Рук те изглеждаха много по-гротескно, отколкото на скалите в планините Санта Моника. По-насекомоподобни, по-чудовищни. Острите им крака разсичаха дървени стени, разпаряха мебели и книги.
Ема размаха Кортана и посече един мантид. Той изчезна с писък и стаята се разкри пред очите й. Още няколко мантида, оплискани с червена човешка кръв, бяха наобиколили разкъсаното тяло на Джони Рук на пода.
Кит. Ема се огледа трескаво наоколо и го видя да клечи до стълбите. Не беше пострадал. Тръгна към него... в същия миг, в който той грабна някакъв стол и го стовари върху главата на един от демоните.