- Ема. - Гласът му беше пресипнал от сън.
Нали щеше да дойдеш в стаята ми, искаше й се да каже, ала не можеше да го направи - той изглеждаше толкова уморен, че сърцето й се размекна. Посегна, за да отметне косата от очите му, но спря и вместо това сложи ръка на рамото му. Беше се обърнал на една страна; износената тениска и анцугът, с които беше облечен, й бяха познати.
Очите му отново се затваряха.
- Джулс - каза Ема импулсивно. - Може ли да остана?
Това бе техният код, кратката версия на по-дългата молба: Остани и ми помогни да забравя кошмарите си. Остани и спи до мен. Остани и прогони лошите сънища, спомените за кръв, за мъртви родители, за тъмни воини с очи като угаснали черни въглени.
Беше молба, която и двамата си бяха отправяли повече от веднъж. Още от малки те се пъхваха в леглото на другия, за да спят един до друг. Някога Ема си представяше как сънищата им се смесват, докато двамата заспиват заедно, сподеделяйки късчета от световете си насън. Това бе едно от нещата в парабатайската връзка, което я превръщаше в магия, за която Ема копнееше - в известен смисъл то означаваше, че никога не си сам. Буден или насън, в битка или покой, винаги имаш някого до себе си, свързан с живота ти, с надеждите и щастието ти, почти съвършена подкрепа.
Джулиън се поотдръпна; очите му бяха полузатворени, гласът - приглушен.
- Остани.
Ема пропълзя под завивките до него и той й направи място, дългото му тяло се сгъна и разгъна, давайки й достатъчно пространство. Във вдлъбнатината, оставена от тялото му, чаршафите бяха топли и миришеха на карамфил и сапун.
Треперейки, Ема се приближи още малко и усети топлината, излъчваща се от тялото му. Беше легнал по гръб, едната му ръка беше свита под главата, другата почиваше върху корема му. Погледна я (Ема знаеше, че я бе видял да се премества към него), а после очите му проблеснаха, когато ги затвори решително и тъмните му мигли се спуснаха към бузите му.
Дишането му стана равномерно почти веднага. Беше заспал, ала Ема лежеше будна и го съзерцаваше, гледаше как гърдите му се надигат и спускат, като метроном.
Не се докосваха. Почти никога не се докосваха, когато спяха в едно легло. Като деца се караха за завивките, понякога дори нареждаха купчинки книги помежду си, за да разрешат споровете за това, кой в чия половина навлиза. Постепенно се бяха научили да делят едно и също пространство, но все още пазеха разстоянието на книгите между себе си като общ спомен.
До ушите й достигаше грохотът на океана в далечината. Затвореше ли очи, отново виждаше зелената водна стена, издигнала се в съня й. Ала сега всичко това й се струваше далечно, ужасяващият тътен на вълните бе удавен от тихото дишане на нейния парабатай.
Един ден и тя, и Джулиън щяха да се оженят. За други хора. Повече нямаше да се пъхват в леглото на другия. Нямаше да си разменят тайни посред нощ. Близостта им нямаше да бъде разкъсана, но щеше да се огъне и разтегли, придобивайки нови очертания.
Един ден. Ала той все още не бе дошъл.
Когато Ема се събуди, Джулиън го нямаше.
Тя се надигна сънливо. Беше късна утрин, по-късно, отколкото ставаше обикновено, и стаята бе обагрена от розово-златиста светлина. Тъмносините чаршафи и завивки на Джулиън бяха сритани на топка в долния край на леглото, възглавницата му все още беше топла - очевидно бе излязъл скоро.
Ема потисна тревожното чувство, обзело я при мисълта, че бе тръгнал, без да каже нищо. Вероятно не бе искал да я събуди; Джулиън открай време спеше много леко, а и часовата разлика едва ли бе помогнала. Казвайки си, че не е нищо сериозно, тя се върна в стаята си и си обу клин и тениска, след което нахлузи чифт джапанки.
При обикновени обстоятелства първо би проверила в студиото, ала един поглед през прозореца й бе достатъчен, за да види, че навън е ясен, ослепителен летен ден. Небето бе като изрисувано с бели перести облачета, морето проблясваше в далечината и по повърхността му танцуваха пръски злато. Дори от тук Ема различаваше сърфистите, които се носеха по вълните като малки черни точки.
Океанът му беше липсвал - знаеше го от няколкото кратки, нередовни есемеси и огнени съобщения, които й беше изпратил, докато беше в Англия. Тя прекоси Института, спусна се по черния път, водещ до магистралата, и я пресече на бегом, провирайки се между вановете на сърфистите и луксозните кабриолети, тръгнали към „Нобу7.
Джулиън бе точно там, където бе очаквала да го намери, когато стигна до плажа - с лице, обърнато към водата и слънцето, а соленият въздух развяваше косата му и набраздяваше плата на тениската му. Ема се зачуди от колко ли време стоеше там, напъхал ръце в джобовете си.