— Станало ми е нещо, — каза той с ръка върху глезена, — но не се тревожи, скъпа, — той я погледна и се усмихна, — това нямаше да се случи, ако пътят не беше толкова лош. Добре, че се отървахме само с това, човек трябва да вижда и добрите страни, когато дойде лошото. Скоро ще получим помощ. Мисля, че ще се появи от ей там, — и посочи към ъгъла на спретната къщичка, романтично разположена сред дърветата на един хълм недалече от тях. — Нима не изглежда обнадеждаващо!
Жена му от все сърце се надяваше да е така, но продължи да стои безмълвна от страх и тревога, тъй като не можеше нито да стори нещо, нито пък да направи някакво предложение; все пак й поолекна, когато видя няколко души да идват с явното намерение да им се притекат на помощ. От една ливада над къщата бяха видели каретата да ги отминава и после да се преобръща, затова сега към тях бързаха група хора — хубав, добре запазен мъж на средна възраст с вид на джентълмен, който бе собственикът на имота и който тъкмо в този момент се бе случил между косачите, а заедно с него вървяха още трима-четирима от най-надеждните му хора, повикани от своя господар; освен това из полето бяха пръснати мъже, жени и деца, които също стояха недалече от пътя и гледаха към пътя.
Мистър Хейууд — така се казваше споменатия земевладелец — се приближи и ги поздрави учтиво, изрази загрижеността си по повод на злополуката, както и своята изненада, че някой изобщо се е опитал да мине по този път с карета, след което с готовност предложи помощта си. Любезността му бе посрещната с благодарност и обноски на добро възпитание, а докато един-двама от хората помагаха на кочияша да изправи каретата, пътникът каза:
— Чувствам се наистина много задължен, сър, и ще се възползвам от услугите ви. Мисля, че раната на крака ми е просто дреболия, но в такива случаи е най- добре човек незабавно да се посъветва с хирург, ала засега не виждам пътят по-нататък да е по-милостив към наранения ми крак и едва ли ще мога да стигна дотам, моля ви да изпратите някой от вашите хора за хирурга.
— Хирурга ли, сър? — отговори мистър Хейууд. — Страхувам се, че едва ли ще се намери хирург в околността, но смея да кажа, че ще се оправим чудесно и без него.
— Така е, сър, ако наблизо няма хирург, съдружникът му също би свършил добра работа — дори още по-добра, може би. Наистина бих искал да отида при неговия съдружник, предпочитам той да ме види. Убеден съм, че само за няколко минути един от тези добри хора ще ме заведе дотам. Няма нужда да питам дали домът му се вижда оттука, — каза той и погледна към къщата, — защото освен вашата къща не сме отминали никоя друга, която да прилича на дом на джентълмен.
Мистър Хейууд изглеждаше доста изненадан, и отговори:
— Какво говорите, сър! Очаквате, че в такова селце ще се намери хирург! В цялата енория няма нито хирург, нито пък съдружник на хирург, повярвайте ми.
— Извинете, сър, — отговори пътникът, — съжалявам, че думите ми може да прозвучат като намерение да ви противореча, ала възможно е поради големината на енорията или поради някаква друга причина самият вие да не сте добре осведомен. Почакайте, дали не греша — това не ели Уилингдън?
— Да, сър, това определено е Уилингдън.
— В такъв случай, сър, мога да ви докажа, че в тази енория има хирург, въпреки че може и да не сте чули за това. Ето, сър, — той извади бележника си, — ако бъдете така добър да погледнете тези обяви, изрязани в Лондон от „Морнинг Поуст” и „Кентиш Газет” едва вчера сутринта, ще можете сам да се убедите, че имам основания да мисля така. Тук, сър, ще видите една обява, за предлагане на съдружие за медицинско лице, във вашата енория; работата била много, търсят човек със сговорчив характер и надеждни препоръки… Е, ще го прочетете сам, сър — каза той и му посочи две продълговати колони от вестника.
— Сър, — каза мистър Хейууд и се усмихна благо, — дори и да ми покажете всички вестници, които са напечатани за последната седмица в кралството, пак няма да ме убедите, че в Уилингдън имаме хирург, защото живея тук откакто съм се родил, и от малко момче до мъж на петдесет и седем години все щях да разбера, ако тук имаше такъв човек, или поне щях да знам, че дори и да има, работата му едва ли е чак толкова много. Във всеки случай, ако по този път често минаваха господа в карета, за един хирург със сигурно би било изгодно да си построи дом на онзи хълм. А за онази къща, дето се вижда оттук, трябва да ви кажа, че колкото и кокетна да изглеждда отдалече, тя не се различава много от останалите къщи на наематели в енорията и че в единия й край живее моят пастир, а в другия — три старици.