— Не говорех конкретно за никой град, сър, — отговори мистър Хейууд. — Исках само да кажа, че крайбрежието вече е пълно с такива места. Но няма ли да е по-добре да ви заведем…
— Препълнено ни било крайбрежието! — повтори мистър Паркър. — По този въпрос вероятно ще се окажем на съвсем противоположни мнения. Мога само да кажа, че са достатъчно. Крайбрежието ни изобилства с курорти и повече не са и необходими. Могат да бъдат задоволени хора с всякакви вкусове и материални възможности. И тези добри хора, които се опитват да преувеличат броя на курортите, според мен разсъждават наистина абсурдно и скоро се убеждават, че са станали жертва на собствените си погрешни представи. Трябва да кажа, че винаги е имало необходимост от курорт като Сандитън, такова място винаги е било желано. Самата природа го е белязала, и то безспорен начин — там подухва най-нежният, най-чистият ветрец край морето — всички казват така, има чудесни условия за къпане, фин твърд пясък, водата става дълбока чак на десет ярда от брега, няма тиня, водорасли и хлъзгави скали. Едва ли природата е създавала някога по-подходящо място за лечение — точно мястото, от което се нуждаят хиляди болни хора. И е толкова близо до Лондон! Точно с цяла миля — цифром и словом — Сандитън е по-близо от Ийстборн, а при едно продължително пътуване една миля никак не е без значение. А пък Бриншор, сър, — о, смея да заявя това съвсем открито — опитите на двама — трима предприемачи миналата година да превърнат в курорт това кокошарско селце, разположено между отровно блато, мрачен гол хълм и непрекъснато множещите се колонии от корали и водорасли могат да завършват единствено с горчивото разочарование на тези хора. И какво, ако се погледне разумно, би могло да представи Бриншор в най-благоприятна светлина? Толкова нездравословен въздух, пословично лоши пътища, вода с нечувано съдържание на сол, и на три мили околовръст няма едно свястно място, където човек може да изпие чаша чай; ами почвата! Толкова е студена и неплодородна, че там едва ли може да се отгледа и една-единствена зелка! Можете да ми вярвате, сър, че това е едно съвсем достоверно описание на Бриншор — не преувеличавам ни най- малко, а ако сте чули да ви разправят нещо по-различно…
— Сър, никога, през целия си живот не съм чувал и името на това място, — каза мистър Хейууд. — Дори не знаех, че съществува такова селце.
— Не сте чували! Видя ли, скъпа, — каза той и се обърна тържествуващо към жена си, — видя ли сега как стои въпросът! Ето какво знаменито място е Бриншор! Господинът дори не е знаел, че изобщо съществува подобно селце. Ами да ви кажа честно, сър, по въпроса за Бриншор мога да подкрепя думите си с онези стихове на поета Каупър, в които той се противопоставя на Волтер и където се разправя за една набожна девойка от село: „Тя, не чула нивга за места извън дома си, пък макар на миля само…”
— Сър, от сърце бих искал… Можете да подкрепите мнението си с каквито си искате стихове, но първо искам да се подкрепите вие самият и да видим какво може да се направи за крака ви — по лицето на съпругата ви разбирам, че и тя мисли като мене и че е жалко да губим повече време. А, ето и моите момичета, които идват насам да представят лично себе си и майка си. — От къщата тъкмо излизаха две — три изискани млади дами, следвани от също толкова слугини. — Вече се чудех как така не са дошли да разберат какво става — такова нещо раздвижва духовете в уединено място като нашето. А сега, сър, да видим как да ви пренесем до къщата.
Младите дами се приближиха и както си му е редът, казаха всичко, с което трябваше да подкрепят любезното предложение на бащата и се държаха съвсем непринудено, за да могат непознатите да се отпуснат и да се чувстват по- добре. И понеже мисис Паркър започваше спешно да се нуждае от почивка, а до този момент същото се отнасяше не по- малко и за съпруга й, приключиха набързо с церемониите; след като изправиха каретата обаче се оказа, че откъм мястото на удара е силно повредена и за момента беше невъзможно да се използва, затова мистър Паркър бе пренесен до къщата, а колата бе изблъскана до един празен хамбар.
ГЛАВА 2
Въпреки необичайните обстоятелства, при които започна това познанство, то не се оказа нито краткотрайно, нито пък без последствия. Пътниците бяха принудени да останат в Уилингдън цели две седмици, защото нараняването на мистър Паркър беше доста сериозно и той просто не можеше да върви. Непознатите попаднаха в добри ръце — семейство Хейууд бяха уважавани и достойни хора, които любезно и непринудено правеха всичко възможно и мъжът, и жената да се чувстват добре. За него се грижеха и го лекуваха, а нея гледаха да ободрят и успокоят с неизменна нежност и топлота. Всеки израз на гостоприемство и приятелски чувства се приемаше както подобава, тъй като добрата воля на едните срещаше искрената признателност на другите; нищо не липсваше за добрите им отношения, допадаха си все повече и повече и за две седмици време бяха започнали да се разбират чудесно.