Не след дълго научиха всичко за живота и навиците на мистър Паркър. Той с готовност им разказа онова, което мислеше и знаеше за самия себе си, защото беше човек с лек характер, а и семейство Хейууд бяха достатъчно наблюдателни, за да вникнат дори в неща, за които дори мистър Паркър не беше добре осведомен. В техните очи изглеждаше енергичен и възторжен човек, а по въпроса за Сандитъи проявяваше още по- велик ентусиазъм. По всичко личеше, че живее само с мисълта за Сандитън — Сандитън, процъфтяването на Сандитън и представата за него като за моден малък курорт. Едва допреди няколко години то бе малко селце без никакви претенции, ала някои природни дадености в месторазположението му и стечението на различни обстоятелства бяха внушили на мистър Паркър и останалите местни земевладелци мисълта, че ще извлекат известна изгода от градчето. Запалили се от тази идея, отдали се на планиране и строежи, възхвалявали мястото надлъж и шир и вдигнали такава врява, че градчето се обновило и станало известно. Оттогава насам мистър Паркър не можеше да мисли за друго.
В непринудените си разговори със своите домакини той изложи и следните факти — бил към трийсет и пет годишен, женен — много щастливо женен вече в продължение на седем години, и у дома си имал четири сладки дечица; произхождал от уважаван род и живеел добре, макар че доходите му не били от най-големите. Професия нямал, тъй като по правото на първородния син наследил имуществото на две-три поколения предци, имал двама братя и две сестри — всички неженени и със самостоятелни доходи, а един от братята му получил наследство и по майчина линия, та разполагал със средства, не по-малки от собствените му.
Още в началото сподели, че се отклонил от главния път да търси хирурга, който подал обявата във вестника, а не за да си кълчи глезените и по този начин да направи услуга на въпросния хирург, нито пък, както бе предположил мистър Хейууд, бе искал да осъществи контакт, при който да изпробва що за хирург е онзи; мистър Паркър просто искал да намери лекар, който да се засели в Сандитън и затова тръгнал по обявата да търси такъв човек в Уилингдъп. Беше напълно убеден, че заради богатството и процъфтяването на селцето е от съществено значение да имат медицинско лице там — това всъщност би предизвикало благотворен приток на летовници, защото на Сандитън инак нищо друго не му липсвало. Имал сериозни основания да мисли, че едно семейство миналата година се отказало да отиде при тях само по тази причина, а вероятно имало и други такива семейства; ами ето сестрите му, например, които за беда били доста болнави — той имал такова огромно желание да ги покани на гости това лято, а едва ли можел да очаква, че те ще поемат риска да отидат някъде, където не ще могат да се възползват от своевременните съвети на лекар.
Като цяло мистър Паркър беше с приветлив характер, предан на семейството си, влюбен в жена си, децата, братята и сестрите си, и общо взето, се проявяваше като човек с добро сърце; имаше широки разбирания, държеше се като джентълмен и никак не беше придирчив; е, понякога бе малко невъздържан, наистина, а въображението му бе малко по-развито от способността му да разсъждава. Мисис Паркър пък на свой ред очевидно беше мила, обичлива жена с мек характер и би се оказала най-подходящата жена на света за един малко по-умен мъж, тъй като бе неспособна да предостави онази сила на хладния разум, от която съпругът — понякога се нуждаеше — тя все чакаше да й кажат какво да прави, и независимо дали случаят касае загуба на семейните доходи или пък изкълчването на някой глезен — ползата от нея беше неизменно една и съща.
За него Сандитън беше като второ семейство — едва ли го обичаше по-малко и определено заемаше много повече място в мислите му. Можеше да говори на тази тема безспир. Селцето наистина си заслужаваше това, и не само защото там му беше родното място, домът и имотите — то беше неговата златна мина, лотария, обект за размисъл, делова дейност и любима тема за разговор, а дейността, която развиваше, му беше упование и надежда за бъдещето. Беше преизпълнен с желание да заведе там и новите си приятели от Уилингдън, а усилията му да ги убеди да му гостуват бяха ревностни и продиктувани от топли чувства, безкористие и признателност.