Настояваше да му обещаят, че непременно ще му отидат на гости — бил в състояние да приеме толкова членове от семейството, колкото побираше къщата му, и искаше да го последват в Сандитън колкото се може по- скоро. Той предвиждаше климатът да им се отрази добре, независимо от това, че всички бяха в добро здраве, пък и беше убеден, че никой не може да бъде напълно здрав, никой (дори и за момента да се чувства добре благодарение на разни физически упражнения и висок дух, които да поддържат илюзията му за добро здраве) не можел да бъде сигурен, че здравето му ще си остане непоклатимо, ако не прекарва всяка година поне по шест седмици край морето. Въздухът и морската вода били удивително целебни и лекували почти всичко; едното или другото, или пък и двете заедно, били лекарство против всякакви болести — на стомаха, белия дроб и кръвта; били антиспастични, антисептични, антижлъчни и антиревматични. Край морето не можело да се хване настинка, и човек никога не страдал от липса на апетит, добро настроение и здрава сила. Водата и въздухът били лековити, меки и отпускащи, галещи и вдъхващи сила — с една дума, точно това, от което се нуждае всеки, независимо от характера на някоя конкретна болежка. Ако морският бриз не можел да го излекува, това непременно щяла да стори морската баня, а ако водата не му понасяла, въздухът бе очевидно предназначен за тази цел от самата природа.
Ала въпреки красноречието си той не можа да ги убеди — мистър и мисис Хейууд никога не напускали дома си. Оженили се рано и създали голямо семейство, което още от самото начало ги възпрепятствало да пътуват и били принудени да се ограничат с тесен кръг от познанства; така, малко по малко бяха остарели повече в навиците си, отколкото на години. С изключение на две пътувания годишно до Лондон да си получи дивидентите, мистър Хейууд не отивал по-далече от някое място, до което можели да го отведат собствените му крака или старият изпитан кон, а приключенията па мисис Хейууд се свеждаха до някое и друго посещение на съседи — за тази цел тя вземаше старата карета, която била нова още по време на женитбата им, а тапицерията сменили преди десет години, когато големият им син навършил пълнолетие. Имаха доста хубав имот, който при едно разумно ограничение на домочадието би бил напълно достатъчен да живеят като семейство на джентълмен — в лукс и разнообразие, да си позволят нова карета и да поправят пътя, всяка година да прекарват по един месец в Търнбридж, Уелс, и както му е редът, при най малкия симптом на подагра да прекарват зимата в Бат, ала издръжката, образованието и задомяването на четиринайсетте им деца предполагаха един доста уединен, заседнал и пестелив начин на живот — затова трябваше да стоят в Уилингдън и да се чувстват достатъчни здрави и там.
Това, което им бе наложено от благоразумието, се бе превърнало, благодарение на навика, в удоволствие. Те не напускаха дома си и с гордост си признаваха това, но бяха далеч от мисълта, че и децата им трябва да живеят като тях — с радост биха се възползвали от всяка възможност те да се движат сред обществото колкото се може повече. Мистър и мисис Хейууд си стояха у дома, за да могат децата им да излизат, и бяха създали толкова удобен дом, за да приветстват всяка промяна на обстоятелствата, която би могла да осигури на синовете и дъщерите им връзки и достойни за уважение познанства. Така малко по малко мистър и мисис Хейууд бяха преустановили семейните гостувания, но не възникнаха никакви усложнения, когато според разбиранията си позволиха единствено на най-голямата дъщеря да тръгне със семейство Паркър. Това решение зарадва всички и до него се стигна след всеобщо съгласие.
Поканата се отнасяше до мис Шарлот Хейууд — много приятна девойка на двадесет и две години, най-голямата от дъщерите, и под напътствията на майка си именно тя се бе оказала особено полезна за Паркърови, тъй най-вече тя полагаше грижи за тях и най-много се бе сближила с гостите. Трябваше да замине Шарлот, която се радваше на добро здраве, но въпреки това щеше да прави морски бани и ако успее, да направи нещо повече за себе си — да извлече от Сандитън всяка възможност за развлечения, която биха — предоставили признателните домакини, а от местната библиотека, която мистър Паркър с нетърпение очакваше да подпомогне, госпожицата щеше да купи нови чадърчета, брошки и ръкавици за себе си и своите сестри.