Най- многото, което успяха да изтръгнат от мистър Хейууд, беше обещанието, че ще разреши на всяко от децата си да замине за Сандитън, ако то поиска това, а що се отнася до него самия, занапред щеше да разправя на всички, че за нищо на света не би похарчил в Бриншор и пет шилинга.
ГЛАВА 3
Едно населено място не може без своята първа дама. В Сандитън тази дама беше лейди Денъм, и след като тръгнаха от Уилингдън, мистър Паркър разказа на Шарлот коя е въпросната дама, при това така подробно, както никога преди не му се бе случвало да разглежда подобна тема. Беше неизбежно да не я споменат още в Уилингдън, тъй като лейди Денъм също взимаше участие в мерките за процъфтяване на града и следователно се явяваше съратничка на мистър Паркър. Дамата погребала и двамата си съпрузи, добре познавала стойността на парите, прибрала в къщата си една бедна роднина и всички отдавали дължимото на високото — положение; тези факти бяха широко известни, но мистър Паркър счете за уместно да даде и някои пояснения за миналото и характера на дамата, за да поразведри тягостното изкачване на някой стръмен наклон или преминаването на по-тежък участък от пътя, и да снабди младата гостенка с подходяща информация за особата, с която се очакваше да общува почти всекидневно.
В моминските си години лейди Денъм била някоя си доста заможна мис Бреретън, която въпреки всичките си пари не успяла да получи подходящо образование. Най-напред се омъжила за някой си мистър Холис — провинциален богаташ и собственик на имение с господарска къща, както и на значителна част от сандитънската енория. Когато се омъжила за него, човекът бил на години, а самата госпожица била към трийсетте. Сега, четирийсет години по-късно, не можеше да се разбере защо е приела подобен брак, ала така се грижела за него и така му угаждала, че той й оставил цялата си собственост и след смъртта му всичките му имоти се оказали на нейно разположение. Останала вдовица в продължение на няколко години, докато най- после се изкушила да се омъжи повторно. Сър Хари Денъм — последният баронет на Денъм Парк в сандитънска околия, успял да премести на своя територия дамата заедно с огромните й доходи, ала не успял да обогати себе си и зависимите от него роднини завинаги, както се надявал преди брака. Тя предпазливо взела всички възможни мерки да може да разполага с парите си, и когато след смъртта на сър Хенри се преместила в предишния си дом в Сандитън, разправяли как се похвалила пред една своя приятелка, че „макар и да не получила нищо, освен титлата, не била дала и нищо за нея.”
Предполага се, че се е омъжила заради титлата, и мистър Паркър каза, че след като постигнала такова високо положение в обществото, за лейди Денъм никак не било трудно да признае каква е истинската причина за втория й брак. „Понякога си придава малко важност”, каза мистър Паркър, „но не го прави така, че да засегне някого, случва се в определени моменти и по различни причини така да се увлече от любовта си към парите, че съвсем да се забрави. Но инак е добра жена, много добра наистина — услужлива и гостоприемна съседка с чудесен, весел и свободолюбив нрав, а недостатъците й могат изцяло да се обяснят с липсата на образование. Притежава природна интелигентност, която обаче си е останала неразвита, но иначе умът й работи чудесно, а от стройната й фигура се излъчва здраве, което никак не е малко за жена на седемдесет години; отдава се от все сърце и с възхитителна енергия на процъфтяването на Сандитън, макар че от време на време е склонна към известна дребнавост. Не умее да гледа напред, както много би ми се искало — случва се например да се притесни за някакви дребни разходи, без да прецени какви доходи ще й донесе вложеното само след година-две. Искам да кажа, че понякога мненията ни доста се различават, защото виждаме нещата по различен начин, мис Хейууд. Пък и човек трябва да приема много предпазливо хората, когато разказват за себе си. Ще прецените сама кой какъв е по време па нашето общуване.”
Лейди Денъм беше наистина важна дама и финансовите й дела далеч надхвърляха обикновените представи на хората за богатство, тъй като всяка година трябваше да се разпорежда с многохилядни доходи и да търпи ухажването на три различни категории хора — собствените си роднини, които може би от самото начало имаха сериозни основания да претендират за онези трийсет хиляди лири, законните наследници па мистър Холис — те пък се смятаха за много по-онеправдани от нейното чувство за справедливост, отколкото от неговото, тъй като той не бе допуснал да очакват от него някакво наследство, и накрая — онези от семейство Денъм, които вторият й съпруг се бе надявал да осигури чрез брачната сделка. Дълги години тя бе неуморно атакувана от всички тези хора или отделни групи от тях, и несъмнено те все още продължаваха да я нападат; според категоричното мнение на мистър Паркър роднините на мистър Холис били в най- неизгодно положение, а любимци — били онези от рода на сър Денъм. Мистър Паркър предполагаше, че първите си били навлекли непоправима вреда с неразумната и неоправдана враждебност към нея веднага след смъртта на мистър Холис; вторите пък, освен че й напомняли една скъпа за сърцето й връзка, се присъединили дружно към онези свои роднини, които тя познавала от деца и с които била в близки отношения, за да поддържа интереса им към себе си с благоразумни прояви на внимание. Сегашният баронет, сър Едуард, племенник на сър Хенри, се бе установил за постоянно в имението, и мистър Паркър не се съмняваше, че той и сестра му мис Денъм, която живеела при него, ще бъдат главните наследници според завещанието на старата дама. Мис Денъм имала много малка зестра, а за своята титла и средата, в което се движел, брат й бил доста беден.