— Той е искрен приятел на Сандитън, — каза мистър Паркър, — и ако разполагаше с възможности, ръката му щеше да е щедра като сърцето му. Щеше да е един наистина чудесен и благороден покровител! Всъщност той прави, каквото може — ето сега например строи много хубава хижа върху парче земя, което не трябвало на лейди Денъм и тя му го отстъпила; убеден съм, че за къщичката ще се намерят много кандидати още преди да е завършил този сезон.
Допреди година мистър Паркър смятал, че баронетът не ще има никакви съперници за завещанието, тъй като притежавал най-големите шансове да наследи по-голямата част от онова, което старата дама можела да даде — ала напоследък се бе появил още един човек, с когото трябваше да се съобразяват — това бе младата роднина, която лейди Денъм бе склонила да приеме в дома си. След като винаги бе протестирала срещу подобно попълнение на своето домакинство и дълго бе тържествувала при честите и неизменни победи над опитите да й представят въпросната млада дама или пък да й я натрапят за компаньонка в Сандитън Хаус, миналата година в деня на свети Мартин, Лейди Денъм се бе върнала от Лондон заедно с някоя си мис Бреретън, която, благодарение на своите достойнства, бе успяла да измести сър Едуард и да се превърне в негова съперница за благосклонността на дамата, както и да осигури за себе си и роднините онази част от натрупаните богатства, за които родът й определено смяташе, че му се полага по право.
Мистър Паркър говореше за Клара Бреретън с топлота, а и разказът му събуждаше определен интерес и желание за запознанство с новия персонаж от тази история. Сега Шарлот го слушаше не само защото й беше забавно — нещо повече, изпита известна наслада и дори съпричастност, след като чу как мистър Паркър я описва като хубава, мила, внимателна и скромна, а държанието й се определяло от здрав усет и благоразумие; така тя очевидно бе спечелила обичта на своята покровителка единствено благодарение на вътрешните си достойнства. Красота, нежност, бедност и зависимост — това бяха все неща, които въздействаха силно върху въображението на мъжете, а и една жена може веднага да усети състрадание към друга, с някои изключения, разбира се. Той разказа подробно как са приели Клара в селцето и в описанието му между другото можеше да се види ярък пример за характер, в който дребнавост и доброта се смесваха с трезв разум и дори щедрост — така поне изглеждаше лейди Денъм в неговите очи.
Дълги години бе избягвала да ходи в Лондон най-вече заради тези свои роднини, които непрекъснато й пишеха, канеха и я тормозеха, и от които твърдо бе решила да се държи настрана; най-после миналата година по Архангеловден се видяла принудена да отиде в града и била сигурна, че ще се наложи да остане там поне половин месец. Лейди Денъм отседнала в един хотел, за да води колкото се може по- разумен начин на живот и за да прецени прословутата скъпотия на стаите в подобно място; на третия ден, след като се отбила да плати сметката, тя се заела да обмисли трезво своето положение. Сумата била такава, че дамата решила да не остава дори и миг повече на това място, и докато се приготвяла за заминаване, била обзета от такъв гняв и вихреност на чувствата, които са възможни само при твърдата убеденост, че е измамена, както и от пълното неведение къде може да очаква по-добро отношение към себе си; точно в този велик момент й се представили братовчедите — дипломатичните роднини — късметлии, които сякаш били пуснали по дирите й свой съгледвач. Като научили за положението й, те успели да я убедят, че до края на престоя й в Лондон би могла да приеме подслона на много по- скромния им дом, който се намирал в един от най-долнопробните квартали на града.