— И пак няма нито ред от Сидни! — каза той. — Лекомислен младеж! Писах му най-подробно за нашата злополука в Уилингдън, и очаквах, че все ще се престраши и ще драсне няколко реда. Може това да означава, че самият той е тръгнал към нас. Надявам се да е така. А, ето писмо от една от сестрите ми. Те поне никога не ме забравят. Само на жените може да се разчита за редовна кореспонденция. — Е, Мери, — той се обърна усмихнат към жена си, — преди да съм го отворил, какво да предположим за здравословното състояние на тази, която е писала писмото, или може би, какво щеше да каже Сидни, ако беше тук? Сидни е доста безочлив, мис Хейууд. А и трябва да знаете, че според него сестрите ми вечно се оплакват и си въобразяват разни неща за собственото си здраве, но всъщност той не е прав, поне не съвсем. Здравето им наистина е в плачевно състояние, както може би често сте ни чували да споменаваме. Измъчват ги най-различни и твърде сериозни заболявания. Аз наистина не вярвам, че те знаят какво е да прекараш дори един ден в добро здраве, и в същото време са толкова прекрасни и трудолюбиви жени, а всички от нашия род притежават много силен характер — навсякъде, където могат да направят нещо добро, сестрите ми полагат такива усилия да го сторят, че на всички, които не ги познават, това им се струва доста необичайно. Ала никоя от тях не се преструва. Те са слаби само физически, но са много по-умни от повечето хора, които често срещаме, без значение дали говорим за двете заедно, или пък само за някоя от тях. А със съжаление трябва да отбележа, че и по-малкият ни брат, който едва е прехвърлил двайсет години и живее при тях, е почти толкова болнав, колкото и те. Здравето му е толкова крехко, че заради него брат ми не можа да се заеме с някаква професия. Сидни му се присмива, но това не е за смях, макар че, въпреки желанието ми, той често ме разсмива по този повод. Ако беше тука сега, щеше да предположи какви ли не щуротии от рода на вероятността веднага след писмото да пристигне Сюзан, Даяна или Артър и да ни каже, че през последния месец е бил на ръба на смъртта.
След като прегледа набързо писмото, той поклати глава и започна:
— Със съжаление трябва да ви кажа, че няма никаква възможност да ги видим в Сандитън. Състоянието им си е все същото. Съвсем сериозно, не чувстват никакво подобрение. Мери, сигурно ще ти е много мъчно да научиш колко болни са били и все още продължават да бъдат. Ако позволите, мис Хейууд, бих искал да прочета на глас писмото на мис Даяна. Искам приятелите ми да се познават помежду си и се опасявам, че това ще е единственият начин на запознанство, който мога да ви предоставя. По отношение на Даяна не се притеснявам, защото от писмата й проличава съвсем точно каква е тя — най-енергичният, общителен и сърдечен човек на света, затова е неизбежно да не ви направи добро впечатление.
Той започна да чете: „Мили Том, много бяхме натъжени от новината за злополуката с вас, и ако не ни беше писал, че си попаднал в добри ръце, още на другия ден след получаването на писмото щях да дойда при тебе, забравила за всички възможни рискове, макар че писмото ти ме завари в страхотни мъки след поредния пристъп на моето старо заболяване — имах ужасни болки в жлъчката и едва успявах да пропълзя между леглото и дивана. А тебе как те лекуваха? Разкажи по- подробно за това в следващото си писмо. Ако е обикновено изкълчване, както твърдиш, нищо не би помогнало повече от масажите, масажи само с ръка, при положение, че се започнат незабавно. Преди две години се случих у мисис Шелдън в мига, когато кочияшът й си бе навехнал глезена, докато чистел каретата, и едва успял да се добере до къщата на един крак, но веднага започнахме да масажираме крака и само с непрекъснат и правилен масаж (самата аз му трих глезена в продължение на шест часа без прекъсване) след три дни се оправи. Скъпи Том, много ти благодаря, за проявената към нас любезност да намериш лекар, заради която стана и тази злополука с тебе, но моля те, никога повече не се впускай в такива рисковани начинания да ни търсиш медицинско лице, защото дори и да имахте в Сандитън най-способния лекар на света, пак не би било препоръчително да дойдем. Скъсали сме вече с цялото медицинско племе. По колко доктори сме ходили и все напразно, докато най-после се убедихме, че лекарите няма да ни помогнат и че можем да се надяваме на облекчение единствено като се уповаваме на собствените си знания за нашето плачевно състояние. Ако наистина мислиш, че присъствието на лекар там би помогнало на градчето, с удоволствие ще се нагърбя с тази задача и не се съмнявам, че ще успея. Скоро ще започна да дърпам конците и на тази работа. Що се отнася до идването пи в Сандитън, трябва да кажа, че това е просто невъзможно. Не ми се иска да ти кажа, че дори не смея да помисля за такова нещо, но съвсем определено чувствам, че при сегашното ми състояние морският въздух ще ми се отрази пагубно. А и никой от скъпите ми близки не би искал да ме остави сама, в противен случай биха направила всичко възможно да пристигнат при теб още след две седмици. Истината е, че много се съмнявам доколко нервите на Сюзан ще издържат едно такова усилие. Много я болеше главата и в продължение на десет дни — слагахме пиявици по шест пъти на ден. Това малко я пооблекчи ч решихме да сменим лечението, а и след подробен преглед се убедихме, че злото всъщност идва от венците й, затова я посъветвах да атакува болестта именно там. Впоследствие й извадиха три зъба и тя вече е много по- добре, но нервите й са доста съсипани. Може да говори само шепнешком, и дори припадна два пъти, когато тази сутрин Артър се опита да потисне кашлицата си. Радвам се да ти съобщя, че той е сравнително добре, макар че ми се вижда по-отпуснат, отколкото бих искала, и това ме кара да се страхувам за черния му дроб. Не съм получавала от Сидни писмо още откакто бяхте заедно с него в Лондон, и предполагам, че не е осъществил намерението си да замине за остров Уайт, в противен случай пътьом щеше да се отбие да ни види. От сърце ти пожелаваме сезонът в Сандитън да се окаже добър, и макар че не можем да присъстваме лично сред вашето Beau Monde, правим всичко възможно, за да ти осигурим компания, която наистина си заслужава; смятаме, че не сме сбъркали, като предложихме на две големи групи да отседнат у вас — едните са богаташко семейство от Сърп, притежават имоти в Западните колонии, а другите са момичета от уважаван пансион ши някакво друго подобно училище в Камбъруел. Не мога да ти кажа колко хора съм включила в това дело, нали знаеш, като пуснеш камък във вода, и се получава кръг след кръг… Но успехът ще бъде нашата награда. С много обич, твоя…”