В магазините не се виждаше жива душа. Сламените шапки и дантелените воалетки изглеждаха изоставени на собствената си съдба не само отвън, но и вътре в помещенията, а в библиотеката мисис Уитби се бе оттеглила във вътрешната стаичка и за да се намира на работа, четеше един от собствените си романи. Списъкът на абонатите беше изпълнен с не какви да е имена — лейди Денъм, мис Бреретън, мистър и мисис Паркър, сър Едуард и мис Денъм — това бяха водещите имена на сезона, по-надолу обаче не се виждаше нищо по-свястно от разни госпожи и госпожици Матюс, някоя си мис Е. Матюс, а след нея — мис X. Матюс, после идеха доктор и мисис Браун, мистър Прат, лейтенант Смит P. Н., капитан Литъл от Лаймхаус, мисис Джейн Фишър. Че и мис Фишър, и мис Скрогс, преподобният мистър Ханкинг, мистър Биърд — адвокат, отседнал в страноприемницата на Грей, и накрая — мисис Дейвис и мис Мериуедър.
Мистър Паркър не можеше да не усети, че списъкът бе не само невзрачен, но и много по-къс, отколкото се бе надявал. Все пак още беше юли, а през август и септември ставаше по-оживено, пък и винаги можеше да се утеши с двете големи групи от Съри и Камбъруел.
Мисис Уитби с готовност се откъсна от своите литературни занимания и излезе отпред, изрази радостта си, че отново вижда мистър Паркър, чийто обноски веднага му спечелваха всеобщо благоразположение, и двамата останаха в библиотеката, погълнати от взаимни любезности. Мис Шарлот най-напред добави името си в списъка като първото си жертвоприношение към успеха на сезона, и след като мисис Уитби бе принудена да завърши преждевременно тоалета си и да слезе долу, цялата в блестящи къдрици и изящни дрънкулки, госпожицата се залови с някои покупки, отново в името на доброто на всички.
Библиотеката предлагаше всичко, разбира се, включително и най- непотребните неща на света, без които човек просто не може, а след множеството красиви изкушения и под влияние на добрите си чувства към мистър Паркър тя се почувства задължена да похарчи повечко пари; от друга страна обаче не можеше да не осъзнае, че трябва да се ограничава, но се сети, че в два и половина следобед едва ли може да намери извинение за това, че не купува нищо, но въпреки това не бива да изхарчи всичките си пари още същия ден; така тя взе една книга — случи се екземпляр от „Камила”. Шарлот не беше толкова млада като героинята и нямаше никакво намерение да изживява нейната покруса, затова остави книгата, обърна гръб на чекмеджетата с пръстени и брошки, и след като потисна в себе си притеснението, че няма да вземе нищо повече, плати и се накани да си тръгва.
Стана й много приятно, когато на излизане се насочиха към скалата, ала току пред вратата на библиотеката срещнаха две дами и това веднага промени намеренията им; дамите се оказаха не други, а самите лейди Денъм и мис Бреретън. Ходили до Трафалгар Хаус, а оттам ги насочили към библиотеката, и макар че лейди Денъм бе доста пъргава и разходка от една миля не й налагаше отдих, тя веднага взе да приказва за незабавно връщане вкъщи и настоя Паркърови да й правят компания за чая — това я устройвало най-добре. Така разходката до скалата отстъпи място пред неотложната необходимост да се приберат.
— Не, не, — казваше лейди Денъм, — не бих искала да ви пришпорвам да пиете чай толкова рано заради мене. Зная, че обичате да пиете чая си малко по-късничко. Навиците ми да се храня рано не бива да създават неудобства за съседите. Не, не, мис Клара и аз ще се приберем и ще си пием чая самички. Пък и не сме излезли, за да искаме от вас такова нещо, просто искахме да ви видим и да се убедим, че наистина сте се върнали. Е, време е да се прибираме.
Ала кой знае защо дамата се запъти право към Трафалгар Хаус и кротичко се настани в дневната с вид на човек, който изобщо не е чул мисис Паркър да се разпорежда още с влизането им чаят да се сервира незабавно. Компанията на хора, за които й бяха говорили през цялата сутрин, неизбежно предизвика любопитството на Шарлот и тя се почувства напълно утешена заради пропуснатата разходка. Момичето внимателно наблюдаваше гостенките. Лейди Денъм беше средна на ръст, набита, с изправена стойка и отривисти движения, имаше проницателен поглед и вид на доволен от себе си човек, от това обаче лицето й не губеше приятното си изражение, и тъй като много държеше всички да я смятат за откровена и естествена, тя не се притесняваше от малко резките си и простовати обноски, които на всичко отгоре създаваха впечатление за добродушна и сърдечна жена. Тя учтиво и с готовност прие да я запознаят с Шарлот, а към старите си приятели прояви искрена радост, че ги вижда отново, тъй като знаеше, че с подобно отношение към хората умее да ги предразполага към себе си. Мис Бреретън напълно оправда ласкавите изказвания на мистър Паркър и Шарлот си помисли, че никога преди не й се бе случвало да види толкова хубава, нежна и интригуваща млада жена.