Клара Бреретън беше стройна и висока, с красиви правилни пропорции, много нежна кожа и меко сияние в сините си очи, а в милото й, скромно и при това съвсем естествено държание Шарлот виждаше в нея съвършено олицетворение на героиня от романите, които бяха оставили по рафтовете на мисис Уитби — красива и омагьосващо чаровна. Дали защото току-що се бе върнала от пътуващата библиотека, тя просто не можеше да раздели в съзнанието си представата за тези героини от образа на Клара Бреретън, а и положението, в което бе поставена девойката при лейди Денъм, можеше единствено да подсили това впечатление. Като че ли бе отишла да живее при старата дама само за да бъде пренебрегвана — до друг извод не би могло да се стигне, като се има предвид нейната бедност и зависимост от другите, съчетана с толкова красота и достойнства.
Тези впечатления не се подхранваха от романтичната природа на Шарлот. Напротив, Шарлот беше трезвомислеща девойка, която бе прочела достатъчно романи за удоволствие и храна на въображението, ала изобщо не бе повлияна от тях в някакви неразумни граници, и докато през първите пет минути се забавляваше от представата за пренебрежението, на което Клара вероятно бе подложена и което нямаше как да не я прави интригуваща, особено като се има предвид грубото отношение на лейди Денъм, по-късно с удоволствие установи, че това съвсем не е така и че старата дама се отнася много добре с момичето. В лейди Денъм не виждаше нищо по-неприятно от старомодния й навик да нарича девойката мис Клара, нито пък нещо, което да не съответства на уважението и вниманието, с които Клара се отнасяше към дамата. От едната страна имаш нежност и покровителство, а от другата — признателност и уважение, примесено с привързаност.
Разговорът се въртеше изцяло около Сандитън, броя на летовниците в момента и промените, които се очакваше да настъпят през един по- успешен сезон. Личеше си колко е притеснена лейди Денъм в страха си да не загуби пари, и че перспективата да стане покровител и благодетел на града не я интересува кой знае колко. Искаше й се курортът да се изпълни с почиващи колкото се може по-скоро и като че ли в главата й се въртеше най-вече смущаващата мисъл, че в някои случаи квартирите се предлагат на много ниска цена. Не забравиха и двете големи групи на мис Даяна Паркър.
— Много хубаво, много хубаво, — каза нейна светлост, — семейство от Западните колонии и пансион, това не звучи лошо, тук има пари.
— Едва ли някой е склонен да харчи повече от хора, които са дошли от Западните колонии, — отбеляза мистър Паркър.
— А, така си е, аз също съм чувала подобни неща, и понеже кесиите им са пълни, дори си въобразяват, че могат да се сравняват със старите родове от кралството. Ала такива, дето си пръскат парите наляво и надясно, изобщо не мислят, че с това ще доведат до покачване на цените, а съм чувала, че точно това ставало навсякъде, където се появят хора от Западните колонии; та ако дойдат и тук, цените на най-необходимите стоки за преживяване също ще се покачат и едва ли ще имаме повод да изпитваме голяма благодарност към тях.
— Уважаема госпожо, ще се повишат цените само на хранителните продукти, тъй като те ще се търсят най- много, а това ще напълни джобовете ни и ние ще имаме много повече полза, отколкото вреда. Нашите месари, хлебари и търговци като цяло не могат да натрупат пари, без това да се отрази и на нашето благополучие. Ако те не спечелят, ние няма да можем да си осигурим наемите, а пропорционално на печалбите им ще спечелим и ние, тъй като стойността на недвижимите имоти също ще порасне.
— О, да. Но никак не ми се иска цената на месото да се повиши и ще гледам да я поддържам ниска колкото се може по-дълго. А, виждам, че тази млада дама се усмихва, ще кажа, че сигурно ме смята за някоя чудата бабичка, но след време ще й се наложи самата тя да мисли върху подобни неща. Да, да, скъпа, можете спокойно да ми вярвате, че след време и вие ще умувате върху цените на месото, макар че едва ли ще имате като мене цяла зала слуги, които ще трябва да изхранвате, и си мисля, че хората, дето нямат толкова прислуга, са най- добре. Всички знаят, че не обичам да се изтъквам, и ако не беше дългът ми към паметта на мистър Холис, никога не бих задържала Сандитън Хаус — не поддържам къщата за собствено удоволствие. Е, мистър Паркър, а какво ще кажете за другата група, пансионерките — те са от някакво френско училище, така ли? Не виждам нищо лошо в това, ще си престоят тук шестте седмици. Ама от толкова много народ, кой знае, може някоя и да се окаже твърде придирчива и да поиска магарешко мляко, пък дотогава две от магариците ми се очаква да родят. Ала напълно е възможно малките госпожици да повредят мебелите. Надявам се да имат някоя строга възпитателка, която ще ги наглежда.