По въпроса, който го бе отвел в Уилингдън, горкият мистър Паркър не получи повече съчувствие от лейди Денъм, отколкото бе намерил от страна на сестрите си.
— Господи, уважаеми господине, — възкликна тя, как изобщо можа да ви дойде такова нещо на ум? Много съжалявам, че сте претърпели злополука, но бога ми, напълно сте си я заслужили. Да ходите за доктор! Ами че какво ще прави тук един доктор? Ако докторът им е под ръка, това само ще насърчи бедните и прислугата да се преструват на болни. О, моля ви се, в Сандитън не ни трябва никой от това докторско племе. Така сме си много по-добре. Имаме си море, планини и моите магарици, а и на мисис Уитби рекох, че ако някой има нужда от кон-люлка за раздвижване на крайниците, спокойно мога да му го осигуря на съвсем разумна цена (конят-люлка на горкия мистър Холис е почти като нов), и какво повече биха могли да искат? Ето аз например живея вече седемдесет години на белия свят и не ми се е случвало да взема хапчета повече от един-два пъти, и никога не съм викала доктор заради самата себе си. Дори дълбоко в сърцето си съм останала с убеждението, че ако и горкият мил сър Хенри не бе викал доктори, още щеше да си е жив. За да го изпрати на онзи свят, докторът ми изпрати десет сметки една след друга. Умолявам ви, мистър Паркър, не водете тук никакви доктори.
В този момент донесоха приборите за чая.
— О, скъпа мисис Паркър, не биваше да се притеснявате, ама защо правите такива работи? Тъкмо се канех да ви пожелая приятна вечер. Но вие сте толкова гостоприемни съседи, че май ще се наложи с мис Клара да останем за чая.
ГЛАВА 7
Семейство Паркър се ползваха с толкова добро име сред съседите си, че още на другата сутрин надойдоха куп гости — сред тях бяха сър Едуард и сестра му, които ходили в Сандитън Хаус и се бяха отбили да поднесат почитанията си, а след като изпълни дълга си по писането на писма, Шарлот успя да седне в дневната до мисис Паркър тъкмо навреме, за да не пропусне гостите.
Братът и сестрата Денъм бяха единствените, които заслужаваха по- специално внимание. На Шарлот й беше приятно да се запознае с тях, тъй като искаше да попълни познанията си с впечатления и за другите представители на този род. За момента реши, че в най добрия случай по-добрата част от двойката (защото докато един мъж е ерген, той по традиция бива смятан за по-добрата част), не предизвиква никакъв интерес. Мис Денъм изглеждаше добре, но беше толкова студена и сдържана, че неизбежно правеше впечатление на особа, която съзнава собственото си превъзходство и се гордее с него, а бедността си посреща с негодувание. Тя беше от хората, които ще се разкъсат от завист при вида на един красив екипаж, особено ако го сравнят със собствената си простичка двуколка, още повече, че и сега през прозореца се виждаше как конярят я спира пред входа. По маниери и осанка сър Едуард несравнимо я превъзхождаше; определено беше хубав на вид, но имаше още много какво да се желае по отношение на старанието му да бъде приет от хората, както и от начина, по който говореше, а и от лекото му пренебрежение към останалите. Той пристъпи в стаята доста изискано, говореше много и почти през цялото време се обръщаше към Шарлот, до която се случи да седне; така не след дълго тя забеляза хубавия цвят на лицето му, мекия приятен глас и умението му да разговаря на множество теми. Той определено й хареса. Момичето го прецени трезво и го намери за симпатичен, дори не се помъчи да заглуши в себе си подозрението, че и той мисли същото за нея, а човек лесно би усетил такова нещо, ако се съди по очевидното нежелание на баронета да забележи движението, с което сестра му се изправи и се накани да си върви. Сър Едуард просто остана на мястото си и продължи да разговаря с Шарлот. Не искам да се извинявам заради суетата на своята героиня. Дори и на света да има някъде млада дама на нейната възраст, която да е по-нечувствителна към впечатлението, което прави, и към опитите да се хареса някому, то аз не съм чувала за нея, а и не бих искала да чуя.