— Мис Естър иска да я поканя заедно с брат й за една седмица в Сандитън Хаус, както направих миналото лято, но аз няма да я поканя. Тя се опитва да ми се подмазва с какво ли не, все гледа да ме поласкае ту за едно, ту за друго, но аз разбирам съвсем ясно накъде клони, всичко разбирам. Не се оставям да ме излъжат така лесно, скъпа.
Шарлот не измисли какво би могло да бъде по- безобидно като отговор, затова се задоволи да зададе един простичък въпрос:
— За сър Едуард и мис Денъм ли става дума?
— Да, скъпа. Моите млади роднини, както ги наричам понякога, тъй като ги приемам като хора, които искат да ми се увесят на врата. Миналата година по това време ги поканих у дома за една седмица — от понеделник до понеделник — и те останаха много доволни и признателни, все пак са добри младежи, скъпа. Не бих искала да останете с впечатление, че им обръщам внимание само заради паметта на горкичкия мил сър Хенри. Не, не, сами по себе си те са достойни за уважение, в противен случай изобщо не бих общувала с тях. Не съм от онези, които са склонни да си затварят очите. Винаги обмислям внимателно какво да правя и преценявам с кого си имам работа, преди да си мръдна и пръста дори. Не мисля, че през целия си живот съм се оставила на някой да ме прилъже, а това означава много за жена, която се е омъжвала два пъти. Между нас да си остане, горкият сър Хенри в началото си мислеше, че ще спечели много повече от брака ни. Ала той си отиде, — от устните й се отрони подобие на въздишка, — а ние не бива да говорим лошо за мъртвите. Едва ли някой е бил по-щастлив от нас двамата, а пък и беше много почтен мъж, джентълмен и достоен наследник на стар род. След смъртта му подарих на сър Едуард златния часовник на моя съпруг.
След тези думи тя погледна към събеседницата си, за да провери дали е успяла да я впечатли с този щедър жест, и тъй като по лицето на Шарлот не успя да прочете нищо, което да наподобява смайване и възторг, тя побърза да добави:
— Сър Едуард не бе молил за това, нито пък го имаше в завещанието, но сър Хенри ми каза, и то само веднъж, че би искал след смъртта му да подаря златния часовник на неговия племенник. Но това с нищо не ме обвързваше и ако преценях, можех и да не го подарявам.
— Наистина много благородно от ваша страна, какъв жест само! — каза Шарлот, която се почувства принудена да се престори на възхитена.
— Да, скъпа, и това не е единственото, което съм направила за него. За сър Едуард винаги съм била много щедра приятелка. Бедният младеж, той наистина има нужда от това, пък и аз съм само вдовица на благородник, скъпа, а наследникът е той, но въпреки това отношенията между нас не са поставени на основата на някакво съперничество. От имението Денъм не получавам дори и шилинг, сър Едуард няма към мен никакви задължения, но и не би могъл да ми ги даде, ако имаше, защото аз му помагам, а не той на мене.
— Така ли! Той е много изискан младеж, а и умее да говори чудесно.
Това бе казано само защото трябваше да каже нещо, но по проницателния поглед, който й бе отправен, Шарлот веднага се досети, че тези думи събудиха у лейди Денъм известни подозрения и старата дама каза:
— Да, да, той е много хубав на външен вид, и да се надяваме че същото ще си помисли и някоя богата дама, защото сър Хенри трябва да се ожени за богата мома. С него сме говорили доста по този въпрос. Красив младеж като него може да си подсмърча и да се усмихва наляво и надясно, да прави на девойките комплименти и да бръщолеви галантно, но той си знае, че трябва да се ожени по сметка. А сър Едуард по принцип е много стабилен и добре разбира нещата.
— С всичките си достойнства сър Едуард може да бъде сигурен, че ще си намери богата съпруга, стига да поиска.
Тази блестяща мисъл изглежда прогони всички подозрения.
— Ами да, скъпа, приказвате много разумно, — възкликна лейди Денъм. — Пък ако можехме и да открием някоя млада наследница на Сандитън Хаус! Но къде да я намери човек, наследниците се срещат толкова рядко! Не мисля, че ще я открия тук и откакто Сандитън стана известен сред обществото, струва ми се, че не ще открия и подгласница на наследница! Семейства много, идват едно след друго, но според мен дори едно от сто не е достатъчно богато, няма значение дали доходите му идват от земя или пък от пари в банката. Е, всеки има някакви доходи, но не всички имат имоти. Все попадам на разни свещеници, адвокати от Лондон, военни в оставка или вдовици, които живеят от издръжката си. И каква полза може да има човек от такива хора? Единственото, за което се сещам, е че могат да наемат празните ни къщи, а пък (между нас да си остане), аз си мисля, че са големи глупаци, задето не си стоят вкъщи. Та така, ако можехме да намерим и някоя млада наследница, която да дойде тук по здравословни причини (особено ако поиска магарешко мляко, което да й доставя), веднага щом се оправи, ще направя така, че да се почувства поне наполовина влюбена в сър Едуард!