— Не съм много сигурна, че изобщо ви разбирам. Но смея да твърдя, че ако ми кажете какъв вид романи наистина одобрявате, това сигурно ще ми даде по- ясна представа за мисълта ви.
— С огромна охота, о прекрасна питаща! Одобрявам романи, в които се рисува грандиозността на човешката натура, тя се показва в сюблимни мигове на стихийни страсти, излага се развоят на могъщото чувство страст, още от мига, когато то е зародишът на покълваща уязвимост и стига вихрената сила на полуобезумелия разум; романи, в които виждаме могъщата искра на женската пленителност да разпалва в душата на мъжа такъв пожар, заради който (макар и с цената на огромен риск за отклонение от праволинейността на примитивните обязаности), той поставя всичко на карта, готов е на всичко и постига всичко, за да я притежава. Такива са творбите, които чета с наслаждение, и, ако позволите, заради собственото си усъвършенстване. Такава една творба се явява великолепна обрисовка на възвишени идеи, широки възгледи, безгранична пламенност и непоколебима решителност, дори и да описва някое събитие, което е в откровен противовес на изкусните замисли в плановете на основното действащо лице — силният и всепреодоляващ главен герой на разказа, подобна творба ни изпълва щедро с такова състрадание, от което просто сърцата ни спират. Единствено псевдофилософията може да твърди, че не се чувстваме по- омагьосани от блясъка на неговия възходящ път, отколкото от тихите и опротивели добродетели на някой негов антипод. Одобрението на последния не е повече от милостиво. Такива творби разширяват примитивните хоризонти на сърцето, за да не може то да обори разума или в противен случай се стига до елиминацията на действащото лице, посредством антиинфантилния и сведущ герой.
— Ако съм ви разбрала правилно, — каза Шарлот, — вкусовете ни по отношение на романите доста се различават.
Тук трябваше да се разделят, тъй като на мис Денъм страшно й бяха омръзнали всички наоколо и не можеше повече да остане.
Истината всъщност беше, че обстоятелствата бяха принудили сър Едуард да се ограничи за дълго в рамките на едно и също място, и той бе прочел много повече сантиментални романи, отколкото му понася. Още в ранна възраст въображението му бе омагьосано от всички изключителни и изпълнени с бурни страсти епизоди в книгите на Ричардсън и на останалите автори, които бяха вървели по неговите стъпки. Характерът на баронета до голяма степен се бе оформил под влияние на литературните му занимания и до ден-днешен идеалът му за човек беше онзи мъж, който ще пренебрегне хорското мнение и всички удобства, за да завоюва някоя жена с помощта единствено на твърдата си решимост. Благодарение на нездравите си преценки, които трябва да се отдадат на това, че по природа не бе твърде силен в главата, салонните маниери, силният дух, хитростта и упоритостта при постигане на дадена цел у главния отрицателен герой според сър Едуард далеч надвишаваха всичките глупости и простащина на същия. За баронета постъпки с такъв характер бяха гениални, пламенни и продиктувани от силни чувства; те го интригуваха и въодушевяваха, и той жадуваше успеха на някое начинание и скърбеше за несполуките много по-силно, отколкото самият автор изобщо би могъл да допусне.
Макар че дължеше много от идеите си на четива с подобен характер, ще бъдем несправедливи, ако кажем, че не четеше нищо друго или пък че стилът му на изразяване не се бе оформил под влияние на един по-широк кръг творби от съвременната литература. Своевременно изчиташе всички есета, пътеписи и литературни критики, и със същия злополучен късмет, с който от уроците по нравственост извличаше само фалшиви принципи, а от историите за победата над злото развиваше вкус към греха, в главата му оставаха само дългите трудни думи и увъртяни изречения от стила на най-известните ни писатели.
Великата цел в живота на сър Едуард беше да стане прелъстител. Той знаеше, че притежава всичките предимства на хубавата външност, както и такива заложби, благодарение на които можеше да постигне тази цел, и се считаше задължен да го направи. Нещо му подсказваше, че е създаден, за да стане опасен мъж, съвсем като лавлейсовците от книгите. Дори самото име „Лавлейс”! според сър Едуард беше заредено с някаква омагьосваща сила. По-маловажната страна на ролята, която трябваше да играе, се състоеше в това да бъде галантен към всички, да ухажва усърдно красавиците и да държи изящни речи пред всяко хубаво момиче. Към мис Хейууд или пък друга някоя с претенции за красота още при най-бегло познанство беше длъжен да подходи (според собствените си представи за обществено положение на дамата), с блестящи комплименти и бомбастични фрази, но само към Клара имаше сериозни намерения — именно Клара бе тази, която искаше да прелъсти.