— Прекрасно, прекрасно! — извика мистър Паркър — Даяна, никой не можа да се сравнява с тебе, когато става дума да помогнеш на приятелите си и да направиш добро на хората. Не познавам друг като тебе. Е, в такъв случай коя къща би искала да запазиш за тях? Колко голямо е семейството?
— Изобщо не знам, — отговори сестра му, — нямам никаква представа, защото не са ми съобщили подробности, но съм убедена, че и най-голямата къща в Сандитън няма да се окаже прекалено просторна за тях. Дори има вероятност да поискат още една. Засега обаче ще наема само една и то със сигурност най-малко за седмица. Мис Хейууд, виждам, че изглеждате изненадана от думите ми, разбирам по лицето ви, че вероятно не сте свикнали с толкова бързи действия.
През главата на Шарлот току-що бяха преминали мисли от рода на „нечувана досадница” и „пощуряла да действа”, ала девойката бързо успя да намери учтив отговор:
— Предполагам, че наистина изглеждам малко изненадана, тъй като полагате толкова огромни усилия, а аз зная, че и двете със сестра ви сте почти инвалиди.
— Наистина сме инвалиди. Едва ли в Англия има други трима души, които могат да се нарекат така с по-голямо основание! Но, скъпа мис Хейууд, ние сме създадени на този свят, за да бъдем колкото се може по-полезни, а там, където е дадена определена сила на ума, крехкото тяло не може да служи за оправдание, нито пък да създаде у нас склонност да се извиняваме със слабостта си. Светът е ясно разделен между хора с посредствен ум и такива, чийто ум е силен, между хора деятелни и хора, които нищичко не могат да направят, и за кадърните хора е неотменен дълг да не пропускат нито една възможност да бъдат полезни. За щастие ние със сестра ми не боледуваме чак толкова често и болестите ни не заплашват непосредствено живота на нито една от нас, затова, докато можем да отдаваме всичките си сили и да бъдем от полза за другите, аз съм убедена, че и телата ни ще се чувстват по-добре, а също и умовете ни, защото ще изпитваме радост при мисълта, че сме изпълнили дълга си. Аз се чувствах чудесно по време на пътуването само защото си мислех за поставената цел.
В този момент влязоха децата и това прекъсна възторжената възхвала към собствения й характер, а след като ги погали и поприказва с тях, мис Паркър се накани да си тръгва.
— Няма ли да останеш с нас за обяд? Нима не можем да те убедим? — викнаха всички в хор, ала тя отказа категорично, и хорът поде друга песен: — „И кога пак ще те видим? С какво можем да помогнем?
Мистър Паркър си предложи помощта при намирането на къща за мисис Грифитс.
— Ще дойда веднага след обяда, — каза той, — и после ще излезем заедно.
Това предложение незабавно бе отхвърлено.
— Не, мили Том, за нищо на света няма да допусна да си мръднеш пръста заради мене. Глезенът ти има нужда от почивка, а по самия начин, по който си държиш крака в момента, виждам, че днес доста си вървял. Не, ще се заловя с търсенето на къща веднага. Обядът поръчваме за не по-рано от шест, а дотогава се надявам да съм свършила работа. А що се отнася до това дали ще се видим днес, нищо не мога да обещая, защото другите ще прекарат вечерта в хотела и много ще им стане драго, ако дойдеш да ги видиш по някое време. Щом се върна, тутакси ще разбера какво е направил Артър с квартирата и вероятно ще изляза веднага след обяда да свърша и тази работа, тъй като се надявам утре след закуска да се преместим и да отседнем вече удобно. Нямам много доверие в опита на горкия Артър с квартирите, ама той така искаше да го натоваря с това!
— Мисля, че много се претоварваш, — каза мистър Паркър. — Просто ще се съсипеш. Не бива да излизаш след обяда.
— Не, наистина не бива, — извика и съпругата му, — защото обядът за вас е само дума, вие почти нищо не ядете и от такъв обяд едва ли има някаква полза, добро знам колко апетит имате и тримата.
— Мога да те уверя, че тези дни апетитът ми много се е оправил. Напоследък пих една отвара от моите горчиви билки, която направи чудеса. А Сюзън просто не яде, ви казвам, пък и точно сега аз също нищичко не мога да поема, всеки път след пътуване не се храня по една седмица. Само Артър е склонен да преяжда. Често сме принудени да му правим забележки.