— Мила моя Даяна, — възкликна мисис Паркър, — по-скоро ще успея да литна, отколкото да спомена пред лейди Денъм и едно — единствено нещо от всичките тези въпроси.
— И какво толкова му е трудното? Ще ми се да можех и аз да дойда с тебе, но след пет минути трябва да се срещна с мисис Грифитс, за да й помогна при убеждаването на мис Дам да се потопи за първи път в морето. Горкичкото, толкова е уплашено, че обещах да бъда до нея и да й давам кураж, дори ако иска, ще вляза с нея в къпалната машина, а веднага, щом свърша с тази работа, ще бързам за вкъщи. В три часа трябва да сложа пиявиците на Сюзан, а това ще ми отнеме поне три часа. Та ти казвам, че нямам и минутка за губене, а освен това (между нас да си остане), аз самата трябва да си легна веднага, защото едвам стоя на краката си. Като свършим с пиявиците и двете ще се приберем по стаите, за да си почиваме да вечерта.
— Наистина съжалявам за това, но щом е такава работата, надявам се поне Артър да се отбие довечера.
— Ако се вслуша в съвета ми, мисля, че и Артър трябва да си легне, защото ако остане сам на вечеря, ще яде и ще пие много повече, отколкото му понася. Е, Мери, надявам се, че разбираш колко невъзможно ми е да дойда с теб у лейди Денъм.
— Знаеш ли какво, Мери, — намеси се съпругът й, — изобщо не искам да те притеснявам с разни поръчки за семейство Мълин. Сам ще говоря с лейди Денъм за тях. Зная колко ти е неприятно да настояваш за нещо, когато си убедена, че дори не искат да те изслушат.
След като той оттегли собствената си молба, сестра му вече не можеше да настоява на своите искания, а точно това бе и целта му, тъй като усещаше колко неприлично би било да се настоява пред лейди Денъм от чуждо име и как тази настойчивост би се отразила пагубно върху собствената му цел, а тя бе много по-належаща. Мисис Паркър си отдъхна облекчено и заедно с Шарлот и малката си дъщеричка радостно пое към Сандитън Хаус.
Утрото беше мъгливо и навъсено, затова в края на хълма едва успяха да различат каретата, която се движеше срещу тях нагоре по хълма. В отделни моменти им заприличваше на какво ли не, като се почне от кабриолет и се стигне до файтон. Броят на конете също се менеше от един до четири и тъкмо бяха решили, че е с двоен впряг, малката Мери със силното си зрение успя да разпознае кочияша и извика:
— Това е чичо Сидни, мамо, наистина е той! — както се и оказа.
Мистър Сидни Паркър возеше слугата си в спретнат кабриолет, който след малко се изравни с тях и те се спряха да поговорят за няколко минути. Паркърови винаги се държаха доста мило един с друг и сега срещата между Сидни и жената на брат му беше много сърдечна. Мисис Паркър предположи, че той положително е тръгнал към Трафалгар Хаус. Той обаче отхвърли това предположение. Връщал се от Ийстборн и смятал да остане един-два дни в Сандитън, още не знаел точно колко, но смятал да отседне в хотела, защото очаквал някакви приятели да го потърсят там.
Останалата част от разговора се състоеше от обичайните въпроси и забележки, мило отношение и внимание към малката Мери, както и изискано обръщение и учтив поклон към мис Хейууд веднага щом господинът й беше представен. Така те се разделиха с намерението след няколко часа да се видят отново. Сидни Паркър беше около двайсет и седем-осем годишен, много хубав, с живо изражение на лицето и с излъчване на непринуден млад мъж със съвременни разбирания. Тази среща им даде приятна тема за разговор в продължение на няколко минути. Мисис Паркър сподели радостта, която щеше да изпита и съпругът й по този повод и ликуваше при мисълта за ползата, която щеше да има селото от пристигането на човек като Сидни.